О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 03.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 61208 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 240 от 08.02.2016 година по т.д. № 4650/2015 година на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 1224 от 23.07.2015 г. по т.д. № 2240/2014 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от [фирма] със седалище в [населено място], В. област против [фирма], [населено място] за сумата 870000,08 евро като недължимо платена и за 203758,37 евро, съставляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.12.2011 г. до датата на предявяване на иска – 10.04.2014 г. В решението е прието за установено, че на 25.08.2011 г. между страните по делото са били сключени четири договора за лизинг, с които е било уговорено ответникът [фирма] като лизингодател да придобие определени недвижими имоти и да ги предостави на ищеца [фирма] в качеството му на лизингополучател срещу възнаграждение, заплащано под формата на лизингови вноски. Било е уговорено ответникът лизингодател да запази собствеността върху имотите, която ищецът лизингополучател да придобие след изплащане на всички лизингови вноски и други, дължими по договора суми. Уговорено е било и че ищецът ще заплати авансово дължимия данък върху добавената стойност по четирите договора общо в размер на 1086000 евро, което задължение е било изпълнено. С писмо от 22.12.2011 г. ответникът е направил изявление за разваляне на договорите за лигинг поради неизпълнение от задължения от страна на ищеца лизингополучател. Писмото е било връчено на ищеца чрез И. Л. И., овластен за това с пълномощно от 08.12.2011 г. С решение от 12.04.2013 г. по гр.д. № 45/2012 г. на Великотърновско окръжен съд, по отношение на ищцовото дружество е било открито производство за несъстоятелност и назначен синдик, който с писмо от 01.04.2014 г. е поканил ответника да върне изплатения авансово ДДС като недължимо платен предвид разваляне на договорите за лизинг. Междувременно, с писмо от 20.01.2012 г. ответникът е упражнил правото си да извърши извънсъдебно прихващане на дължимите към ищеца суми в размер на 1701572,25 лева със свое насрещно изискуемо вземане от 1881122,15 лева, съставляващи неустойка по договорите за лизинг, с което задължението на ищеца се е погасило до размер на сумата 179549,90 лева. Писмото е било връчено на ищцовото дружество чрез адвокат Н. И. на 24.01.2012 г. при проведена среща с представители на двете дружества. Адвокат Н. И. е представлявала ищеца в производството по несъстоятелност пред Великотърновски окръжен съд и при други срещи с представители на ответника с размяна на книжа, получавани от нея. При така установените факти, въззивният съд е приел, че след разваляне на договорите за лизинг, претенцията на ищеца за връщане на авансово изплатения ДДС на отпаднало основание се явява основателна до размер от 849940 евро – разликата между данъчната основа на доставката по чл. 6, ал.2, т.3 ЗДДС и сумата, която лизингодателят задържа въз основа на договора за продължително изпълнение, развален занапред (ТР № 3 от 18.05.2012 г. ОСГТК ВКС). Приел е, че лихвата за забава върху тази сума е в размер на 2421,45 евро за периода от поканата (01.04.2014 г.) до датата на предявяване на иска. Същевременно, съдът е приел, че извършеното от ответника прихващане е породило правопогасителен ефект по отношение вземането на ищеца, поради което предявената претенция за връщане на изплатения ДДС на отпаднало основание се явява неоснователна. Приел е за неоснователни възраженията на ищеца за нищожност на клаузите, с които е уговорена неустойка по договорите за лизинг – извод, формиран след преценка на уговорената продължителност на договорите, очакваната от лизингодателя печалба и съпоставката между размера й и този на очакваните вреди от неизпълнение на поетите задължения. Приел е, че изявлението за извършеното от ответника прихващане е връчено надлежно чрез адв. И., която е разполагала с представителна власт да получава книжа за дружеството, делегирана и от търговския му пълномощник И. Л. И.. овластен с правата по чл. 26 ТЗ, в т.ч. да определя условията по договорите за лизинг, да получава книжа, документи и пари, както и да преупълномощава трети лица с дадените му права. Приел е, че съвкупната преценка на документите, удостоверяващи предоставяни на адв. И. пълномощия за извършване на действия по договорите за лизинг и на свидетелските показания, установяващи, че адвокат И. нееднократно е приемала и подписвала книжа от името на дружество „Ч.”, вкл. и след приемане на изявлението за прихващане, обуславя извод, че е била надлежно упълномощена за приемане на писмото, съдържащо изявлението на ответника за извършване на прихващане. Съдът е формирал извод, че изявлението за прихващане е достигнало до адресата си и с оглед доказателствата за изпращане на писмото до ищеца лизингополучател и на адреса, посочен в договорите за лизинг, на който не е бил открит, но съобразно уговореното между страните в чл. 56 от договорите, следва да се счита, че съобщението е надлежно изпратено и прието. Изхождайки от посочените съображения, въззивният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД като неоснователен поради погасяване на вземането чрез прихващане, а с оглед момента на извършване на прихващането е отхвърлил като неоснователен и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава.
Касационна жалба против въззивното решение на Софийски апилативен съд е постъпила от [фирма] със седалище в [населено място], В. област. Изложени са доводи за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса действителна ли е клауза за неустойка, уговорена при разваляне на договор за лизинг в размер на 15 % от цената на имота при съобразяване, че след развалянето имотът остава за лизингодателя, а изпълнението на задължението е обезпечено и с други правни способи, разрешен във въззивното решение в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. ОСТК ВКС. Поддържа се, че въпросите как следва да бъде удостоверено от връчителя, че „дружеството е напуснало адреса” или „дружеството е променило адреса си” и приложима ли е фикцията на чл. 50, ал. 2 ГПК, когато връчителят е удостоверил, че „получателят не е открит на адреса и не отговаря по телефона” са разрешени в противоречие с приетото в определение № 64 от 26.01.2011 г. по ч.т.д. № 19/2011 г. І т.о. ВКС и с практиката на съдилищата. Въведени са и доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите относно правата на пълномощника по изрично пълномощно – може ли волята на упълномощителя да се тълкува разширително и следва ли приелият изявление за прихващане на притежава материална представителна власт по отношение на лицето, до което е отправено изявлението, както и допустимо ли е едноличния собственик на капитала да представлява дружеството вместо управителя му, в т.ч. да упълномощава търговски пълномощник по чл. 26 ТЗ.
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Въпросът действителна ли е клауза за неустойка, уговорена при разваляне на договор за лизинг в размер на 15 % от цената на имота при съобразяване, че след развалянето имотът остава за лизингодателя, а изпълнението на задължението е обезпечено и с други правни способи не е разрешен в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. ОСТК ВКС. Въззивният съд е съобразил постановката на т. 3 от ТР № 1 от 2010 г. ОСТК ВКС, съгласно която предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, изследвайки доколко уговорената неустойка е в съответствие с присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съобразил е доколко уговорената неустойка обезщетява кредитора за очакваните вреди от неизпълнението при продължителния срок на договора и евентуалните загуби за лизингодателя при неизпълнението му. Съдът е съобразил и установената постоянна практика на Върховния касационен съд (решение № 142 от 12.03.2011 г. по т.д. № 336/2010 г. ІІ т.о. ВКС и № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г. ІІ т.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК), съгласно която уговорката за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, когато освен реалното изпълнение кредиторът ще получи чрез неустойката и сума, надвишаваща няколко пъти размера на задължението; когато не е съобразена с очаквания размер на вредите, т.е. излиза се извън обезщетителната и функция, а санкцията се превръща в източник на неоснователно обогатяване и след констатация, че договорената между страните неустойка не противоречи на принципа за справедливост в търговските отношения е формирал извод за валидността и.
Не дават основание за допускане на касационно обжалване и изведените от касатора въпроси как следва да бъде удостоверено от връчителя, че „дружеството е напуснало адреса” или „дружеството е променило адреса си” и приложима ли е фикцията на чл. 50, ал. 2 ГПК, включена в клауза на договор, когато връчителят е удостоверил, че „получателят не е открит на адреса и не отговаря по телефона”. В чл. 56 от договорите за лизинг страните са уговорили връчване на книжа по реда на ЗЗД, който начин на връчване е изследван от въззивния съд, поради което въпросите по приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК нямат отношение към изхода на спора. В съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 14, ал. 1 ЗЗД (решение № 518 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 374/2009 г., IV г. о. ВКС), съгласно която писмените граждански волеизявления пораждат действие с достигането им до адресата, а фактическото получаване и узнаването им са без правно значение, въззивния съд е приел, че изявлението за прихващане на ответника е достигнало до ищеца с доставянето му на адреса посочен в договора, а дали адресата е създал условия да получава съобщенията и е положил дължимата грижа за това е без правно значение.
Предвид изложеното, въпросите може ли волята на упълномощителя да се тълкува разширително и следва ли приелият изявление за прихващане на притежава материална представителна власт по отношение на лицето, до което е отправено изявлението не са обуславящи изхода на делото – съдът е формирал извод, че писмо от 20.01.2012 г., съдържащо изявление за прихващане е достигнало до ищеца чрез изпращането му по куриер на адреса за кореспонденция, съобразно постигнатото в договорите за лизинг съгласие, поради което дали успоредното връчване на същото изявление чрез пълномощник е извършено надлежно е обстоятелство, което не рефлектира върху изхода на правния спор. Независимо от това, изводите на съда относно представителната власт на адв. И. (във връзка с която са повдигнатите от касатора въпроси) са съобразени с установената съдебна практика. Изхождайки от съдебната практика, съгласно която за овластяването за получаване на книжа не се изисква писмена форма; такова представителство може да бъде учредено както изрично устно или писмено, така и с конклудентни действия (когато упълномощителят е извършил действия или е създал ситуация, от която следва извод за волята му да бъде представляван) или мълчаливо (т.н. търпяно представителство), за което се съди от бездействието на упълномощителя, който знае, че е представляван и не се противопоставя на това, съдът е обсъдил доказателствата за представителната власт на адвокат И. по отношение на ищеца [фирма] и е формирал извод за наличието и от установените факти, сочещи за овлястяването и с конклудетни действия.
Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса допустимо ли е едноличния собственик на капитала да представлява дружеството вместо управителя му, в т.ч. да упълномощава търговски пълномощник по чл. 26 ТЗ. Повдигнатият въпрос е неотносим към правния спор, тъй като не е обсъждан от съда – възражение, че упълномощителят на търговския пълномощник не е имал качество на управител към момента на овластителната сделка не е било въведено от ищеца своевременно в хода на инстанционното производство; след направеното от ответника възражение за погасяване на вземането чрез прихващане ищецът е възразил единствено относно представителната власт на приелия писмото, в което е обективирано възражението за прихващане и датата на достигане на изявлението до адресата му, предвид което съдът не е указал в доклада си да се посочат доказателства за качеството на упълномощителя на търговския пълномощник, нито е обсъждал такъв довод в решението си.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 240 от 08.02.2016 година по т.д. № 4650/2015 година на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: