4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 04.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 5110 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Н. от [населено място] чрез процесуалния й представител адв. В. Б., против определение № 1623 от 14 юли 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 1459/2016 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено определение № 4073 от 9 май 2016 г., постановено по гр.д. № 4262/2016 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив за връщане на подадената от Н. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] искова молба поради недопустимост на предявения с нея иск за установяване на нищожност на нотариален акт № 152, том IV, рег. № 6082, дело 710/2015 г. на нотариус Б. Т. и отмяна на същия на основание чл. 537 ГПК и чл. 576 ГПК.
В частната жалба се изразява несъгласие с възприетата от първоинстанционния и въззивния съд теза, че единствената искова защита, с която ищцата разполага, за да защити правото си на собственост, е тази по чл. 108 ЗС. Твърди се, че с исканата отмяна на констативния нотариален акт, с който се установява право на собственост въз основа на давностно владение в полза на ответното дружество, ищцата в достатъчна степен би могла да защити интересите си. Навеждат се оплаквания за липса на мотиви в обжалваното въззивно определение и извършено от съда необосновано позоваване на Тълкувателно решение № 11/2012 г., ОСГК, ВКС. В приложено към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се търси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
С обжалваното въззивно определение е прието, че предвид изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, ищцата има интерес от осъществяване на петиторна защита, която може да бъде постигната чрез предявяването на иск за собственост по чл. 108 ЗС. В определението се посочва, че ревандикационният иск ще разреши спора за материалното право (правото на собственост на жалбоподателката), съгласно чл. 537, ал. 2, изр. първо ГПК и при уважаването му издаденият акт – предмет на делото – ще се отмени или измени съгласно чл. 537, ал. 2, изр. последно. С оглед изложените в тази насока съображения, въззивният съд е приел за правилно позоваването на ТР № 11/2012 г., ОСГК, ВКС.
По делото се установява, че производството пред първата инстанция е започнало по искова молба на Н. срещу [фирма], в която се твърди, че Н. притежава право на собственост върху 1/10 ид. част от посочен поземлен имот. В молбата се поддържа, че на 3 декември 2015 г. ответното дружество се е снабдило неправомерно с нотариален акт за признаване право на собственост по давност върху недвижимия имот, което обосновава интереса й от завеждането на иск за отмяна на нотариалния акт. Първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото по съображения за недопустимост на предявения с нея иск, тъй като очертаният спорен предмет сочи интерес от предявяването на иск за собственост по чл. 108 ЗС, а не иск за отмяната на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт.
К. съд намира, че по поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси принципно допустимо ли е съдът да определя по кой от няколко възможни начина едно лице трябва да защитава правото си на собственост, и налице ли е правен интерес (за водене на делото) в случаите, когато собственик на определен имот иска установяването на нищожността и порочността на издаден в полза на друго лице (констативен) нотариален акт за признаване правото на собственост върху същия недвижими имот по давност, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
По въпросите, свързани с правния интерес от воденето на иск за правото на собственост, когато последното е накърнено от правния спор, а ответникът се легитмира с констативен нотариален акт, както Върховния съд, така и Върховния касационен съд са имали случаи да се произнесат с указания по приложението на закона. С ТР № 178 по гр.д. № 150/1985 г., ВС, във връзка с приложението на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ се приема, че собственикът на недвижим имот може да предяви иск за защита на правото си на собственост против лицето, на което е издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост на същия имот, в който случай като последица от уважаването на иска нотариалният акт ще бъде отменен. В този смисъл е последователната съдебна практика, постановена както по стария съдопроизводствен ред (ГПК от 1952 г.) – например решение № 220 по гр.д. № 761/2008 г., II г. о., така и по реда на чл. 290 от новия ГПК – в решение № 236 по гр.д. № 1215/2102 г., ІV г.о., разрешавайки въпроса за допустимостта на обжалвано въззивно решение, касационният съд сочи, че само ако би бил уважен предявен иск за установяване правото на собственост срещу ответник, който се позовава на констативен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, нотариалният акт следва да се отмени съгласно разпоредбата на 537, ал. 2 ГПК, като дори това разрешение се разпростира и в хипотезата на чл. 537, ал. 3 ГПК (по дадената на прокуратурата възможност да предяви иск за отмяна на нотариален акт в случаите, когато актът е издаден в нарушение на закона). Тълкуването на ВКС в този последен случай се основава на задължителните разяснения, дадени от ВКС в ТР № 3/2012 г. ОСГК, ВКС, според които отмяната на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. Същото разбиране е възприето отново от ОСГК и в ТР № 11/2012 г. – констативният нотариален акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т.е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост, тъй като, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Така съдът, без да ограничава възможностите и волята на титуляра на правото на собственост да го защити от посегателство, изразено чрез издаване на легитимиращ документ на друго лице, се придържа към точното изискване на закона, налагащо преодоляването на легитимиращото действие на документа да стане със съдебно решение, в което със сила на пресъдено нещо да се признае правото на собственост спрямо лицето, легитимиращо се с констативния нотариален акт като собственик.
В частната жалба и приложеното към нея изложение частният жалбоподател не обосновава надлежно липсата на съдебна практика по поставения въпрос и свързаната с това необходимост от създаването на нова практика. Напротив, от по-горе посоченото се налага извод, че относимата към настоящия случай законодателната уредба е била предмет на изясняване. Не се обосновава и необходимостта да се осъществи принос към развитието на правото, респективно – да се изостави или да се измени вече съществуващата съдебна практика от съдилищата, като за нейното приложение е установено тълкуване, което съдът в настоящия си състав напълно възприема и не счита за необходимо да изменя.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1623 от 14 юли 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 1459/2016 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: