6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
гр.С., 05,01,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 2191 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма] частна касационна жалба срещу определение № 68, постановено на 23.02.2015 г. от Бургаски апелативен съд по ч.т.д. № 47 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено определение № 1398/11.12.2014 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 476/2014 г. в частта му, с която е спряно производството по делото в частта му по предявените от частния жалбоподател, при условията на субективно пасивно съединяване искове с правно основание чл. 422 от ГПК, срещу ответниците С. С. В. и Ц. П. В. – съдлъжници и солидарни длъжници с кредитополучателя по договор за кредит, сключен между частния жалбоподател – банка, и дружеството [фирма].
С обжалваното определение е потвърдено първоинстанционното такова в частта му, с която производството по делото е спряно освен по отношение на ответника – търговско дружество, на основание чл.637, ал.1 от ТЗ – поради откриване на производство по несъстоятелност на същото, но така също и по отношение на съдлъжниците на дружеството с открито производство по несъстоятелност – физически лица, солидарно отговорни с дружеството – кредитополучател, по силата на договора за кредит и анекс към същия. Както първоинстанционният, така и въззивният съд в определенията си са приели, че в случая по делото е налице хипотезата на чл. 229 ал.1, т.4 от ГПК, в какъвто смисъл са се позовали и на постановеното по реда на чл.274, ал.3 от действащия ГПК определение № 180 по ч.т.д. № 115/2011 г. на ВКС, ТК, Първо ТО, като са посочили, че тази хипотеза съществува по отношение на физическите лица В. до приключване на производството по приемане или неприемане на вземането на банката в производството по несъстоятелност на солидарния им съдлъжник – търговско дружество, като в случай, че вземането на банката към дружеството бъде прието в производството по несъстоятелност, производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК срещу дружеството ще се прекрати на основание чл.637, ал.2 от ТЗ, а това срещу В. ще се възобнови и продължи или обратно – ако в производството по несъстоятелност на дружеството, процесното вземане на банката не бъде прието, исковото производство ще се възобнови и ще продължи и срещу тримата ответници, като по отношение на дружеството ще се приложи и ал.3 на чл.637 от ТЗ.
В частната касационна жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като се твърди, че съдлъжниците – физически лица, макар и солидарно отговорни с търговското дружество – кредитополучател, по отношение на което е открито производство по несъстоятелност, но са не необходими, а обикновени другари с него в производството, поради което по отношение на тях и на дружеството с открито производство по несъстоятелност, решението на съда по предявените искове не е по необходимост еднакво, но може да бъде различно, респ. – откриването на производство по несъстоятелност на търговското дружество, на основание разпоредбата на чл.637, ал.1 от ТЗ, не обуславя спирането на производството по делото и по отношение на солидарните му съдлъжници – физически лица, нито пък е налице основанието за такова спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, доколкото производството по несъстоятелност на дружеството не е преюдициално за спора по установителния иск срещу съдлъжниците – физически лица.
В жалбата се препраща към твърдяно да е подробно, приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. В самото изложение само се преповтаря формулираният и в жалбата въпрос: „Дали кредитополучателят и длъжниците по договор за кредит са необходими или обикновени другари в производството по установителния иск по чл.422 от ГПК и какви са процесуалните последици за единия другар при наличие на основание за спиране на производството по отношение на другия другар?” Освен това преповтаряне са възпроизведени и изложените в жалбата оплаквания на касатора срещу правилността на обжалваното определение относно вида на процесуалното другарство между ответниците по конкретното дело, като обикновено такова другарство и отликата на процесния случай от случаите на задължително другарство, в които само случаи производството по делото следва да бъде спряно, при наличието на някоя от предпоставките на чл. 229, ал.1 от ГПК, за да може постановеното решение да бъде еднакво спрямо всички другари. Освен тока посоченото в изложението само общо се сочи дословно, че са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, а именно наличието на посочения в изложението процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл.280, ал.1 по препращане от чл.274, ал.3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима, но в случая не са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради следното:
В първата си част досежно конкретният вид на процесуалното другарството между ответниците по иска с правно основание чл.422 от ГПК, въпросът е ирелевантен по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, така както същият е разяснен с т.1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил в никаква степен формираните в обжалваното определение изводи на въззивния съд, като определящи изхода на делото във въззивната инстанция – в тази насока въззивният съд въобще нито е разсъждавал, нито е излагал изводи, било собствени, било чрез възприемане на такива и/или препращане към такива на първоинстанционния съдебен акт.
Във втората му част, досежно това какви са процесуалните последици за единия другар при наличие на основание за спиране на производството по отношение на другия другар, въпросът също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280, ал.1 от ГПК, разяснен с т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТКВКС на ВКС, като общо и непрецизно зададен и поради това – непозволяващ да му бъде даден общовалиден, принципен отговор, независещ от конкретните и специфични, установими по делото, фактически обстоятелства.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на така единствено поставения въпрос не е налице и само общо, и некоректно заявеният, както и въобще необоснован с конкретни твърдения на касатора в изложението му, допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, така както същият е разяснен с т.4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Само посочването и общото, неконкретизирано позоваване на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не съставляват надлежно обосноваване по делото на така претендираният, допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба, нито пък такова обосноваване съставлява позоваването от страна на касатора, както в конкретния процесен случай в изложението му, на самото наличие на поставения от него правен въпрос (респ. – само на принципната възможност за формулирането му). По-натам, по делото не се установява наличието на която и да било от хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, така както същите са разяснени с т.4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Липсата на съдебна практика по някакъв въпрос сама по себе си не обосновава допълнителният селективен критерий за подбор на касационната жалба, законоуреден в т.3 от ал.1 на чл.280 ГПК, а по делото нито се сочат от касатора, нито се установяват било наличието на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика (включително и задължителната такава на касационната инстанция, на която и двете съдебни инстанции по съществото на спора са се позовали), налагаща осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, било пък приложими по делото правни норми да са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
С оглед изложеното и доколкото по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, то и такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 68, постановено на 23.02.2015 г. от Бургаски апелативен съд по ч.т.д. № 47 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено определение № 1398/11.12.2014 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 476/2014 г. в частта му, с която е спряно производството по делото в неговата част по предявените от [фирма], при условията на субективно пасивно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК, срещу ответниците С. С. В. и Ц. П. В. – съдлъжници и солидарни длъжници с ответника [фирма] – кредитополучател по договор за кредит, сключен с [фирма].
Определението е окончателно.
Председател: Членове: