О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
София, 05.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември , две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №2643/2017 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на на Х.-Г. П. В. Б. от [населено място] , Германия , чрез адв. С. Ц., срещу решение № 36 от 28.02.2017г по в.гр.д № 5/2017г на Пловдивски апелативен съд ,потвърдил решение № 624 от 28.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 470/2014 г., с което е отхвърлени искове на настоящия касатор срещу Прокуратурата на РБ за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Постъпилата частна жалба на Х.- Г. П. В. Б. срещу определение № 521 от 21.10.2016 г. по ч.гр.д. № 593/2016 г на Пловдивския апелативен съд С въззивното определение, в частта имаща характер на определение е потвърдено решение № 624 от 28.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд за прекратяване на производството по предявените от жалбоподателя под евентуалност,обективно съединени искове а неимуществени и имуществени вреди, основани на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок по чл.6, пар. 1 ЕКЗПЧОС
Частната касационна жалба е присъдединена за общо разглеждане в едно производство по гр. дело №2643/2017 г на ВКС ІІІ г.о , съгласно определение № 411 от 08.11.2017г по ч. гр.д № 2642/2017г на ВКС , ІІІ г.о .
Касационна жалба срещу въззивното решение се основава на оплакване за недопустимост на решението, поради нарушаване принципа на диспозитивното начало в процеса и затова в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г на ОСГТК по въпроси на въззивното производство.С исковата молба са били предявени искове при условията на евентуално съединяване ,като въззивният съд не се е произнесъл по иска на основание чл. 2, ал.1 т.2 ЗОДОВ(в редакция след изм. ДВ бр.98/2012г).Неправилно е прието ,че такъв не е предявен. В петиума е било поискано съдът да установи нарушаване на правата ,защитени по чл. 5,§ 2-4 на Конвенцията.
В изложението по чл. 280 , ал.1 ГПК се изтъква същия довод , за недопустимост на въззивното решение , като служебно преценявано от Върховния касационен съд основание за допускане до касационно обжалване .Според защитата въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част , което искане ишецът е поддържал като въззивен жалбоподател .
Към частната жалба е приложено изложение на основания за допускане до касационно обжалване на преграждащото за исковото производство въззивното определение. Изтъкнати са чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК . В изложението се поддържа ,че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен материалноправен въпрос,касаещ приложението на чл. 2б ЗОДОВ,във вр чл. 8 , ал.2 ЗОДОВ и чл. 49 ЗЗД. Формулира се въпрос обвързан ли е съдът от правната квалификация ,дадена от ищеца с исковата молба. Защитата на касатора изтъква ,че съдът не е обвързан с дадената от ищеца правна квалификация , а следва сам да я определи, като в този смисъл от приетите и установени обстоятелства ,вместо чл. 2б ЗОДОВ, приложение намира чл. 49 ЗЗД, т.е общото основание за ангажиране гражданската отговорност на възложителя . Сочи решение № 12/2016г по гр.д № 4014/2014г І. г.о , постановено в този смисъл,на което обжалваното въззивно решение противоречи.Противоречие е налице и с решение № 579/2010г по гр.д №377/2009 ІV г.о , според което ако забавеното разглеждане на делото не се обхваща от нито една от изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ, то същата отговорност може да се търси на основание чл. 49 ЗЗД и общият закон е приложим . Подчертава ,че периодът на висящност на досъдебното разследване от 13.12.2001г до 26.07.2013г в никакъв случай не може да бъде определен като разумен.
От Прокуратурата на РБ не е постъпил отговор .
Обжалваните въззивни актове за постановени в исково производство по ЗОДОВ. В исковата молба се твърди и по делото се установява , че на 09.12.2001 г. е образувано досъдебно производство № 1372/2001 г. по описа на ОСлС Варна, по което ищецът Х.- Г. П. В. Б. е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 321, ал.2 НК и чл. 345а, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2 НК, като на 13.12.2001 г. му е бил извършен обиск и е бил задържан под стража. Ищецът сочи, че на 19.12.2001 г. бил освободен от ареста, като по отношение на него мярката за неотклонение била изменена в парична гаранция в размер на 3000 лв. Наложена забрана за напускане пределите на Република България. Твърди, че с постановление от 19.12.2002 г. на прокурор при ОП Варна, образуваното наказателно производство било прекратено частично и по отношение на него, поради липса на доказателства за извършване на престъпление по чл. 321, ал.2 НК,но с постановление на Апелативна прокуратура Варна от 15.06.2006 г. постановлението от 19.12.2002 е отменено и от този момент ищецът счита ,че отново е придобил качеството обвиняем. С постановление от 01.11.2011 г. ВКП е потвърдила постановлението на ВАП от 15.06.2006 г. и така наказателното производство ,по което ищецът е бил обвиняем,е продължило почти 12 години .След като сезирал Инспектората на ВСС със сигнал за бавност,е получил постановление от 08.03.2013 г. на прокурор при Окръжна прокуратура Варна, с което досъдебното производство №25/2002 г. по описа на НСлС София било прекратено, но с постановление от 26.07.2013 г. Апелативна прокуратура Варна е изменила същото. В резултат, наказателното производство е прекратено поради изтекла погасителна давност за престъплението по чл. 321, ал.2 НК.Ищецът твърди, че вследствие наложената му мярка за процесуална принуда“Забрана за напускане пределите на Р България“ и вследствие задържането му под стража е претърпял имуществени и неимуществени вреди и е пропуснал ползи.Като основание на исковете се изтъква чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ , като евентуално и в случай че съдът приеме, че обезщетение за неимуществени и имуществени вреди не са дължи с приложението на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, иска обезщетение да се присъди на основание чл. 2б ЗОДОВ, тъй като производството е продължило извън приетия за разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС.
С Решение № 624/28.04.2016 г., постановено по гр.д. № 470/2014 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, имаща характер на определение , са оставени без разглеждане предявените искове за заплащане на обезщетения за претърпени вреди в резултат на нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС по воденото наказателно производство ,приключило с постановление за прекратяване от 08.03.2013 г. на Окръжна прокуратура Варна , стабилизирано по реда на инстанционния контрол на 26.07.2013 г. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на иска от Окръжен съд- Пловдив на първото от посочните основания,като е отхвърлил довода за друго предявено основание на иска – предвид нарушени права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията. Тъй като на евентуално посоченото основание – нарушеното право на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС искът е приет за недопустим и производството е било прекратено от първоинстанционният съд, с обжалваното понастоящем определение №521/21.10.2016г по ч гр.д № 593/2016г на Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба, инкорпорирана във въззивна жалба вх. № 18433/15.06.2016 г. против решението в частта, имаща характер на определение .
Производството по делото в тази част е прекратено поради недопустимост на иска , тъй като не е изчерпана административната процедура . Заявление е било подедено , но е върнато като нередовно на основание чл. 60в ал.5 ЗСВ. Съдилищата са приели , че липсва произнасяне по същество по субективното право на ищеца на обезщетение по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ. То нито е отречено, нито е потвърдено, но без да се стигне до споразумение за конкретен размер на обезщетението,каквото е изричното условие за допустимост на иска.Пловдивски апелативен съд е отхвърлил доводите на частния жалбоподател и ищец по делото , че след като административната процедура е започнала и не е подписано споразумение, административният ред следва да се счита за изчерпан . Решаващо е изтъкнато ,че съгласно нормата на чл. 8, ал.1 ЗОДОВ обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ, може да се търси по реда на този закон, а не по общия ред. С разпоредбата на чл. 8, ал.2 ЗОДОВ е установено императивно , че лицата могат да предявят иск по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Съгласно разпоредбата на §9 от ПЗР на ЗИДЗИДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) ищецът е правоимащ да подаде заявление за обезщетение по реда на Глава трета „а“ ЗСВ , тъй като досъдебното наказателно производство е било приключило след датата на влизане в сила на този закон.
В случая безспорното обстоятелството , че влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство през 2013г е последващо датата на влизане в сила на ЗИДЗОДОВ (ДВ, бр. 98/11.12.2012 г) е обусловило както извода на съда ,че административната процедура не е изчерпана, така и извода ,че приложимият закон е ЗОДОВ , а не общият ред на чл. 49 ЗЗД .
По касационната жалба срещу решението Върховен касационен съд , ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалването му по служебен критерии съгласно Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС и с оглед проверка на неговата допустимост. Съображенията за това са следните :
Практиката на ВКС по въпроси , свързани с контрола за допустимост на съдебните решения е формирана с множество решения по реда на чл.290 ГПК (реш.№439/2010г по гр.д. № 476/2009 ІV г.о. , реш. №226/11 по гр.д № 1470/2010г, ІІІ г.о , реш. №124 от 24.03.2011г по гр.д. № 882/2010г, ІV г.о , реш.398/2010г по гр.д. № 738/2009г на ІV г.о ,реш. № 249 от 23.07.2010г по гр.д. № 92 /2009г на ІV г.о.,реш №329/2011г по гр.д.№1789/2010г ІІІ г.о и др.) в съответствие с насоките , дадени на съдилищата в т.9 от ППВС №1 от 10.11.1985г и ТР №1/04.01.2001г ОСГК на ВКС, намерили обобщен израз и в цитираното от защитата Тълкувателно решение 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013г.на ОСГТК.Съгласно цитираната задължителна съдебна практика по прилагането на чл. 270 ал.3 ГПК , съдебното решение е недопустимо като произнесено по непредявен иск , когато съдът е излязъл вън от спорния предмет ,присъдил е нещо различно в сравнение с исканото от ищеца;когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран.
Случаят с обжалваното въззивно решение не е такъв и не се касае нито за недопустимост на решението, което въззивният съд е проверил, нито за недопустимост на собственото му решение. Изложението на обстоятелствата , на които искът по чл.2 ЗОДОВ се основава като общо изискване към съдържанието на исковата молба, е определящо за спорния предмет на делото, за произнасянето на съда по него и съответно за допустимостта на съдебното решение в случаите на заявено с петитума искане за присъждане на обезщетение по този закон. Изложението на обстоятелствата не се свежда до юридическо квалифициране на установеността , а до посочването на правопораждащите за правото на обезщетение факти в исковата молба . При основанието за отговорност по чл. 2, ал.1,т.2 ЗОДОВ , съгласно което държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,прокуратурата или съда при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията , изложеното като твърдение в иска трябва да сочи фактическите признаци на нарушението на правото на свобода и сигурност. От това естество са несъобщаването , или ненавременното съобщаване на основанията за арестуване и всички обвинения, които се предявяват на лицето ; несвоевременен контрол от съд или друг орган със съдебни функции върху законността и основанието на ареста, включително за освобождаването при гаранции ; нарушението на правото да се обжалва законността на задържането в съд , който е задължен в кратък срок да се произнесе, нарушение на задължението за незабавно освобождаване при неправомерност на задържането . Тези обстоятелства следва да бъдат предмет на положителните или отрицателни фактически твърдия на ищеца , следва да намерят място в обстоятелствената част на исковата молба, за да бъдат възприети от съда като основание на иска в хипотезата на 2,ал.1 т.2 ЗОДОВ (изм. и доп. ДВ бр. 98 от 11.12.2012 г.) и за да бъдат предмет на установяване по делото. При изложената в исковата молба на Х.- Г. П. В. Б. фактическа обстановка, както и в допълнително изисканото и депозирано уточнение към нея ищецът е посочил вредоносен характер на упражнените спрямо него мерки за процесуална принуда и неотклонение: задържане под стража за времето от 13.12.2001г до 19.12.2001г , когато мярката е била заменена с по- лека, при наложена забрана да напуска страната ,в последствие също отменена от Прокуратурата на РБ на 19.12.2002г. При изтъкна връзка на принудителните мерки единствено с повдигнатото на 13.12.2001г обвинение спрямо ищеца в извършване на умишлено престъпление от общ характер по 321, ал.2 НК , което наказателно производство е било прекратено в досъдебна фаза на разследването, при липса на твърдение и данни за отмяната на мярката за задържане като незаконна в случаите по чл. 2 ал.1 т.1 ЗОДОВ,както и при липсата на твърдение в исковата молба за конкретно нарушение по Конвенцията,за да се произнесе, съдът съответно е възприел основанието на търсеното обезщетение за вредите от задържането и забраната да се напуска страната като обусловено от законността на самото обвинение , съгласно хипотезата на чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ и установената практика на ВКС в тази насока. Както е констатирал и Пловдивски апелативен съд,едва с въззивната жалба срещу постановеното първоинсанционно решение защитата на ищеца е навела за първи път фактически твърдения за нарушение на правата по чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията, по- точно че всички съставени в хода на производството документи ,подписани от Х.- Г. П. В. Б. са били съставени на български език , който последният не разбира и не говори. Освен че е недопустимо при въззивното обжалване да се навеждат нови факти като основание на иска , твърдението на касационния жалбоподател ,че това е било сторено още с исковата молба не кореспондират с нейното съдържание , като следва да се добави ,че по делото не са били ангажирани и никакви доказателства в подкрепа на основание по чл. 2, ал.1 т.2 ЗОДОВ в настоящата редакция на закона.От ищцовата страна не са изискани,или приложени като доказателство безспорно съставените при предявяване на обвинението и вземане мярката за неоклонение от разследващите органи по сл.д.№1372/2001г на ОСС-Варна документи , подписани от Х.- Г. П. В. Б. в качеството му на обвиняем , като следва да се отбележи, че твърденията на ищеца не са предпоставяли доказателствено изследване , съответно и служебна активност на съда за указания в тази насока. Приложеното към исковата молба копие от протокол на 13.12.2001г за обиск е на български език ,подписано от Х.- Г. П. В. Б., но без да се изтъква като обстоятелство някакво нарушение в тази връзка. При това положение до недопустимо решение би се стигнало , ако съдът подведе основанието на иска под хипотезата на чл. 2, ал.1 т.2 ЗОДОВ(изм и доп ДВ бр. 98/2012г),което би представлявало произнасяне по непредявен иск .
По частната касационна жалба срещу определение определение № 521 от 21.10.2016 г. по ч.гр.д. № 593/2016 г на Пловдивския апелативен съд също не е налице основание за допускане до касационно обжалване .Съображенията на Върховен касационен съд , ІІІ г.о за това са следните :
Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК по формулирания правен въпрос обвързан ли е съдът от правната квалификация , дадена от ищеца с исковата молба. Този въпрос има установен в практиката на ВКС отговор , който е в поддържания от защитата смисъл ,че съдът не е обвързан с дадената от ищеца правна квалификация , а следва сам да я определи .
При установените по делото и безспорни в случая обстоятелства – влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство през 2013г , последващо спрямо датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/11.12.2012 г), този отговор на въпроса не води до извод , че при недопустимост за исково производство по специалния закон – чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ предвид квалифициращите обстоятелства по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ и липсата на процесуална предпоставка, приложение следва да намери чл. 49 ЗЗД и искът за ангажиране отговорност на държавата е допустим на общо основание.Специалният закон, като ред за обезщетяване , изключва общия , което правило се прилага и в частност, за случаи на нарушено право по чл. 6 ЕКЗПЧОС, предвид влизането в сила на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ .Изяснено е също така изискването за изчерпване на административната процедура за обезщетение по ЗСВ като част от този специален ред (чл. 8, ал.2 ЗОДОВ), предвид решение №362/21.11.2013г по гр.д № 92/2013г , ІV г.о на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК ,съответно определения № 535/11.07.2014г по ч гр.д №2927/2014г,ІVг.о на ВКС и определение № 27424.07.2017г по ч. гр.д № 2532/2017г, ІІІ г.о на ВКС, постановени по чл.274,ал.3,т.1 ГПК .
Съгласно установената практика в решение № 12 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/15 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 210 от 15. 06. 2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г.о., решение № 362 от 21. 11. 2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, отговорността на държавата за вреди от нарушено право по чл. 6 ЕКЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД в случаите , при които нарушението е допуснато по приключило с окончателен акт, преди повече от 6 месеца преди влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета „а“ ЗСВ производство и е налице процесуална пречка да се образува административно производство по глава трета „а“ ЗСВ (съгл. пар. 9 ЗИД ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 98/12г.) и исково производство по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ .Ако обаче с предявените искове се претендира нарушено право по чл. 6 ЕКЗПЧОС с присъждане на обезщетения за вреди, причинени по наказателно производство, приключило след влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета „а“ ЗСВ , съдът прилага този закон ,като е длъжен да следи за процесуалното изискване (положителна предпоставка) за допустимостта на иска по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ –т.е да е изчерпана административната процедура ,по която няма постигнато споразумение (чл.8,ал.2 ЗОДОВ ). Когато производството , причинило вредата още не е приключило и е висящо , съдът разглежда иска по чл. 2б ЗОДОВ без да следи спазени ли са изискванията на чл. 8, ал.2 ЗОДОВ за изчерпване на административната процедура.Това разрешение е указано в Р№210 от 15.06.2015г по гр.д №3053/2014г на ВКС , ІІІ г.о по реда на чл. 290 ГПК, при изричното му отграничаване като неприложимо за случай като настоящия , когато съдът следи за изискването на чл. 8, ал.2 ЗОДОВ по допустимостта на иска . Както е изтъкнато в цитираното решение , с включването на чл. 2б в обхвата на ЗОДОВ ,искът се основава на специалния закон и се разглежда по особения ред,предвиден в него, като ЗИД на ЗОДОВ (ДВбр.98/2012г) е проява на стремежа на законодателя да предостави ефикасно вътрешноправно средство за защита на правата по чл.13 КЗПЧОС .
Същото разрешение на въпроса следва и практиката на Върховния административен съд ,изяснила естеството на производството по Глава трета „а” ЗСВ при упражняването на съдебно-административен контрол върху актовете на Министъра на правосъдието или овластени от него лица в случаите на постъпили заявления по чл. 60а ЗСВ , оставени без разглеждане. (опр.№2665/2014г по адм.д №2489/14г. на ВАС, VІ отд.,опр.№890/2014 по адм.д. №740/2014г на ВАС, VІ отд) .Изчерпана административна процедура по смисъла на закона означава започнала и финализирана с акт по чл.60е ЗСВ , който административен акт може да бъде позитивен (благоприятстващ) или негативен (неблагоприятстващ )за лицето подало заявление за обезщетение.Когато министърът на правосъдието,респ. оправомощено от него лице откаже да разгледа заявлението , било като подадено след срока по чл. 60а,ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда чл. 197 АПК
По свързаното тълкуване и прилагане на цитираните в изложението правни норми , които са ясни , е налице установена практика и на ВКС , с която оспорваното въззивно определение е съобразено .Не е налице основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, както и на специалният критерии на чл.280,ал.1т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване .Гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б,ал.1 ЗОДОВ по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а” от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, съгласно чл. 8 ЗОДОВ се прилага този начин .В случая е предвидено исковият ред да се прилага само след изчерпване на административната процедура – ако се отрича правото на обезщетение по същество или не се стигне до споразумение с държавата по обезщетението , а не когато ищецът не прибегне до тази процедура,или поради своята небрежност я компроментира с нередовно ,или просрочено заявление.
Воден от горното, Върховен касационен съд , ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 36 от 28.02.2017г по в.гр.д № 5/2017г на Пловдивски апелативен съд
Не допуска касационно обжалване на определение № 521 от 21.10.2016 г. по ч.гр.д. № 593/2016 г на Пловдивски апелативен съд
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .