3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№10
гр. София,07.01. 2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 86 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 271 от 17.10.2013г. по в.т.д. № 422 / 2013г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 85 от 23.04.2013г. по т.д. № 768/2012г. на Окръжен съд – Шумен за отхвърляне на предявените от касатора срещу В. М. и П. М. установителни искове по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземания спрямо ответниците при условията на солидарност в размер на 28 000 евро, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска – 05.12.2012г., произтичащи по запис на заповед, издаден от първия ответник на 30.12.2009г. и обезпечен с менителнично поръчителство от втория ответник.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците жалбата, В. М. и П. М., не заявяват становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди отхвърлянето на предявените по реда на чл.422 ГПК положителни установителни искове, въззивният съд е приел, че не съществува каузалното правоотношение, за обезпечаването на което се твърди, че е издаден процесния запис на заповед. Според решаващия състав, ответниците са издали в полза на ищеца – касатор запис на заповед за 28 000 евро, за да се обезпечи с него плащането от тяхна страна на парична сума в този размер, която е следвало да получат по силата на сключения на същата дата договор за заем /наименован договор за потребителски кредит/, но реално сумата не им е предоставена. Изложени са съображения, че договорът е реален, поради което от липсата на доказателства за предаване на заетата сума е направен извод за нищожност на твърдяния в исковата молба договор за потребителски кредит. Изведено е, че на основание чл.138, ал.2 ЗЗД поръчителството може да съществува само за действително задължение, поради което е прието, че не може да се ангажира и отговорността на поръчителя. Допълнително е аргументирано, че съобразно клаузите на договора за потребителски кредит издаденият запис на заповед обезпечава единствено изпълнението на задължението на издателя спрямо приносителя за връщане на „заетата сума” по каузалното правоотношение, но не и на договорените по заема договорни лихви и неустойки, съответно вредите от неизпълнение на задължението за внасяне на погасителни вноски, транспортни разходи и такива за персонал.
Първите четири въпроса и девети въпрос от изложението към касационната жалба, са свързани с приложението на разпоредби на Закона за потребителския кредит /отм./, вкл. относно възможността по този закон да се обезпечават със запис на заповед вземания във валута, различна от тази, в която е договорена ценната книга, както и да се гарантират вземания извън главницата по кредита, не са обусловили изхода на спора. Въззивният съд е приел, че изразената от страните воля е за сключването на договор, който няма характер на потребителски кредит, а на договор за заем по чл.240 ЗЗД, поради което не е изложил мотиви за приложението на З. /отм./. В констатацията на решаващия състав, че самият ищец поддържа, че е предоставил 28 000 лева, вместо 28 000 евро кредит, не се съдържа отричане на възможността каузалното вземане и вземането по обезпечаващия менителничен ефект да са в различна валута. Изводът, че записът на заповед обезпечава само предоставена по договора за заем сума, не се базира на невъзможност да се гарантират с ценната книга други вземания, а е изведен въз основа на конкретни клаузи на договора, като липсва формулиран от касатора въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД във връзка с тълкуването на договора.
По петия въпрос във връзка с релевирани различни каузални правоотношения от насрещните страни е формирана задължителна практика на ВКС с даденото в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, разрешение, съобразно което, при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, поради което липсва наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Направени от ответниците частични плащания не доказват заемно вземане в размер по-голям от плащанията, поради което не са от значение за спора и свързаните с тях шести и седми въпроси не обуславят наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.
Спрямо осми въпрос също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като липсва произнасяне на въззивния съд относно отговорността на авалиста и съпоставянето й с тази на поръчителя.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 271 от 17.10.2013г. по в.т.д. № 422 / 2013г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.