О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
гр. София, 07.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2623/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. В. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 132 от 10.04.2018г., постановено по в.гр.д.№ 155/18г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 8 от 05.01.2018г. по гр.д.№ 688/17г. на Велинградския районен съд, с което по предявения от В. Ц. Г. и И. Ц. Г. против Е. В. Г. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът не е собственик на втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда – западен калкан със застроена площ от 80 кв.м. и гараж със застроена площ от 20 кв.м., построени в УПИ 3521 от кв.185 по плана на [населено място] и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нот.акт № 47/2017г., с който ответникът е признат за собственик на посочените имоти по давностно владение.
По делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт № 331/1968г. Ц. И. Г. /баща на ищците в първоинстанционното производство/ е придобил правото на собственост върху посоченото дворното място, като с нот.акт № 136/1969г. е продал 1/2 ид.част от него на лицето А. В. У.. През следващите няколко години съсобствениците са построили в това дворно място двуетажна жилищна сграда – близнак, състояща се от два жилищни етажа и избен етаж, като западният близнак е станал собственост на Ц. В. Г.. Въз основа на разрешение за строеж № 164/1975г. същият е построил в мястото две гаражни клетки, като в него понастоящем съществува и трети гараж. С нот.акт № 285/1975г. Ц. И. Г. е дарил със съгласието на съпругата си на ищците втория етаж от собствената си къща, построена върху 80 кв.м., без мястото. Ц. И. Г. е починал на 23.04.1997г. и е оставил за свои наследници по закон преживялата си съпруга М. Г. И. и двамата си сина В. Ц. Г. и И. Ц. Г.. М. Г. И. е починала на 08.01.2003г. и е оставила за свои наследници същите низходящи. Във връзка с възражението на ответника, че е придобил правото на собственост върху процесните имоти по давност, за какъвто е бил признат с нот.акт № 47/2017г., по делото е установено, че първоначално същият е живял на втория етаж от къщата заедно със своите родители, а след като се оженил и му се родило дете, родителите му се преместили да живеят в приземния етаж, за да може младото семейство да живее самостоятелно. От 1994г. ответникът и семейството му заживели самостоятелно на този етаж от къщата, предоставен му от ищците с уговорка да поддържат етажа и да плащат консумативните разноски. Гаражът му бил предоставен от неговия дядо с уговорката да го вози и да му пазарува, когато е нужно.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния етаж по силата на договора за дарение, а на гаража по наследство от своите родители, както и че ответникът не е придобил собствеността върху имотите въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, тъй като същият е започнал да упражнява фактическа власт върху тях по силата на сключени с техните собственици заеми за послужване, което го прави техен държател, а не владелец, и доколкото по делото не е установено преди снабдяването си с констативния нотариален акт за собственост той да е извършил действия, които да сочат по явен и недвусмислен начин промяна на намерението му да държи имотите за другиго, т.е. да е започнал да ги владее за себе си, отричайки владението на собствениците им.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложението на законовата презумпция по чл.69 ЗС, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който изразяват становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставянето на правния въпрос е задължение на касатора, който въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая поставеният от касатора въпрос, макар и твърде общо формулиран, не е решен в противоречие с представената от него практика на ВКС – Р № 2 от 11.05.206г. по гр.д.№ 3532/15г., ІІ г.о., № 88 от 27.07.2016г. по гр.д.№ 661/16г., ІІ г.о., № 262 от 29.11.2011г. по гр.д.№ 342/11г., ІІ г.о. и др., която се отнася за различни от настоящата хипотези. Според константната практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, презумпцията по чл.69 ЗС е установена в полза на владелеца и е оборима като тя следва да се счита оборена, ако се установи, че едно лице е започнало да държи вещта на някакво правно основание /напр. договор за наем, заем за послужване и др./, както е в случая. В тази хипотеза лицето може с едностранни действия да превърне държането си на вещта във владение, като за целта е необходимо да извърши действия, които по явен и недвусмислен начин отричат владението на собственика и сочат на неговото намерение да държи вещта да себе си, които да са достигнали до знанието на собственика. При спор за собственост това лице трябва да докаже, че е извършило действия, с които е обективирало спрямо собственика на вещта, че я владее за себе си, което въззивният съд е приел, че не е сторено. В настоящата хипотеза са напълно приложими дадените с ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС указания относно приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС при съсобствен имот, когато основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение и при какви предпоставки е възможно един от съсобствениците да придобие идеалните части от вещта на останалите съсобственици по давност.
В т.2 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос, а са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение поради допуснати според касатора от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че направените във въззивната жалба доводи във връзка с представената от пълномощника на ищците в последното заседание пред първата инстанция писмена защита, в която са коментирани най-общо показанията на разпитаните в същото съдебно заседание свидетели, нямат отношение към безпристрастността и непредубеността на единия от тях /бившата съпруга на ответника/, които съдът не е имал никакво основание да не кредитира, тъй като не са в противоречие с другите данни по делото. Без значение за изхода на спора е и обстоятелството дали ищците са твърдели, че през годините са плащали данъците за имотите, което съдът е приел за установено от представените по делото писмени доказателства, тъй като това е само един съпътстващ мотив за отхвърляне възражението на касатора за изтекла в негова полза придобивна давност. Не е налице и изместване на предмета на спора с приетото от съда, че в случая трето на съсобствеността лице, каквото е касаторът и съсобственикът – съвладелец принципно са в еднаква позиция при възникнал спор във връзка с позоваването им на придобивна давност с оглед посоченото по-горе, а именно, че той е започнал да упражнява фактическа власт върху имотите като техен държател, а не като техен владелец.
Не са налице и условията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 132 от 10.04.2018г., постановено по в.гр.д.№ 155/18г. на Пазарджишкия окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: