5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№10
гр. София, 08.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2231 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Р. (България)“ ЕАД, представлявана от юрисконсулт Д. И., срещу определение № 249 от 12.06.2017г. по ч.т.д. № 313/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 227 от 06.04.2017г. по т.д. № 194/2016г. на Пазарджишки окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно определение е прогласено, че Пазарджишкият окръжен съд не е международно компетентен да разгледа предявените искове и е прекратено производството по делото.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012г.. Поддържа, че по делото не се спори, че ответницата пребивава и работи в страна членка на ЕС, но излага съображения, че съгласно чл.7, ал.1 вр. чл.5 от регламента компетентен да разгледа спора е съдът в държавата, в която е предоставена конкретната услуга, а при процесния договор за кредит, услугата е предоставена на територията на Република България. Поради това счита, че компетентен да разгледа спора е българският съд. Поддържа, че въззивният съд изцяло е пренебрегнал разпоредбата на чл.19, ал.3 от регламента, която урежда дерогиране на разпоредбата, че потребителският спор следва да се гледа в страната, където е местопребиваването на потребителя, ако по време на сключване на договора двете страни са имали налице местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава – членка, както е в настоящия случай. Твърди, че договорка относно компетентността на българския съд съществува в чл.11.10 от договора за кредит и, ако ответницата твърди, че уговорката е недействителна, то тежестта за доказване на тази недействителност е нейна. Счита, че даденото от въззивния съд тълкуване на регламента допуска злоупотреба с права от страна по договорното правоотношение за сметка на другата страна. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като с определението си съдът се е произнесъл в противоречие с разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012г. и с правната и житейската логика, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Местоизпълнението на паричните задължения по договор за банков кредит обуславя ли приложението на чл.7, ал.1 от Регламент (ЕС) 1215/2012г.?
2. При спор относно договор за банков кредит, отпуснат от българска банка и когато местоживеенето на задължените лица е в друга държава членка, налице ли е особена компетентност на съдилищата съгласно раздел 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012г.?
Сочи, че според тълкуването на въззивния съд пребиваването на лице – кредитополучател в друга държава членка изключва компетентността на съдилищата в първата държава членка, което противоречи на всякаква житейска и правна логика.
Ответницата В. П. П., представлявана от адв. Г. Н., оспорва частната касационна жалба с възражение за липса на селективните критерии на чл.280 ГПК. Счита, че липсва формулиран конкретен въпрос по приложението на материални разпоредби, на който е даден отговор в постановеното определение, а по отношение на формулираните два процесуалноправни въпроса липсва изложение за това с какво отговорите на въпросите ще допринесат за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е приел, че е предявена искова молба, страните по която са с различно местоживеене в държави-членки на ЕС, поради което приложим нормативен акт относно компетентността на българския съд е Регламент (ЕС) 1215/2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Във връзка с направеното от ответницата възражение за компетентност въззивният съд е извършил преценка дали същата има местоживеене по чл.62 от регламента и, прилагайки критериите на българското право, е приел, че фактическото местоживеене на ищцата е посоченият адрес във ФР Германия. Въззивният съд се е позовал на чл.18, ал.2 от регламента, според който може да се предяви иск срещу потребител от другата страна по договора само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят. Съобразявайки, че правоотношението между страните е възникнало по повод сключен договор за банков кредит, с който е предоставен на ответницата кредит за закупуване на недвижим имот, както и за последващи ремонтни и довършителни работи по имота, с уговорката за погасяването му на равни месечни вноски, е приел, че договорът попада в хипотезата на чл.17, ал.1, б. „б“ от регламента, тъй като не се установява ползваната услуга да е предназначена за търговска или професионална дейност на ответницата. С оглед на това въззивният съд е заключил, че е налице основанието на чл.18, ал.2 от посочения регламент и сезираният български съд не е компетентен да разгледа повдигнатия пред него спор. Посочил е още, че не се установява наличието на договорни уговорки между страните, съгласно които е предвидено спорът да се разглежда и решава от българския съд, като уговорката по чл.11.10 от договора, на която се позовава жалбоподателят, касае приложимото към правоотношението право, но с нея не е постигнато съгласие за избор на съд по смисъла на чл.25 от регламента, предвиждащ възможността страните да уговорят компетентност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос не съответства на решаващите мотиви на въззивния съд, който, за да достигне до извода си за липса на компетентност на българския съд, е приел, че компетентният съд следва да бъде определен не съобразно чл.7 от Регламент (ЕС) 1215/2012г., а съобразно чл.18 от регламента, уреждащ специална компетентност по отношение на делата по някои договори, сключени с потребител, дерогираща както общата компетентност по чл.4, така и компетентността по дела, свързани с договор по чл.7. Мотивите на въззивния съд са обусловени от преценката му, че процесният договор е сключен с потребител и е от категорията на посочените в чл.17 от регламента, във връзка с което частният касатор не е формулирал въпрос. Поради това поставеният първи въпрос не е релевантен и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Вторият процесуалноправен въпрос е формулиран общо и отговорът му зависи от конкретните уговорки по договора с оглед преценката дали попада в някоя от хипотезите на чл.17 от Регламент (ЕС) 1215/2012г.. От друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай частният жалбоподател само формално се е позовал на посоченото основание, без да изложи конкретни доводи за обосноваването му, навеждайки единствено твърдения за произнасяне на въззивния съд в противоречие с разпоредбите на Регламент (ЕС) 1215/2012г. и с правната и житейската логика.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на делото на ответницата следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 249 от 12.06.2017г. по ч.т.д. № 313/2017г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Р. (България)“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на В. П. П., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1 сумата 500 лева /петстотин лева/ – разноски за настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: