О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
София, 06.01. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Добрила Василева
ЧЛЕНОВЕ: Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр.дело № 2597/2008 година и за да се произнесе съобрази следното
Производството е по чл.280 ГПК.
С решение № І* от 18.03.2008 г. по гр.д. № 795/2007 г. на Бургаски окръжен съд, постановено по съществото на спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е признато за установено по отношение на ответниците Д, че към момента на образуване на ТКЗС лозе от 500 кв.м., представляващо ? ид. ч. от имот пл. № 962 по кадастралния план на гр. Б. от 1957 г. , м. “М” е било собственост на наследодателя на ищците П, починал през 1993 г.
Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържат, че същото е недопустимо и следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати, тъй като имотът подлежи на възстановяване по друг реституционен закон, а не по реда на ЗСПЗЗ, и следователно е недопустимо разглеждането и на спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Развиват и доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, както и оплаквания за необоснованост във връзка с изводите относно статута и характера на имота, основанието за одържавяване и реда за възстановяването му.
Относно допустимостта на производството в жалбата се твърди, че са налице всички основания по чл.280, ал.1, ГПК, без да се излагат подробни съображения. Не е представено и отделно изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, но основното оплакване е във връзка с допустимостта на предявения иск, като се твърди, че решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВС и ВКС.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Между страните е възникнал спор за материално право във връзка с претенциите за възстановяване на един и същ имот, като според ищците той принадлежи на техния наследодател П, който с нот.акт № 163 от 15.12.1956 г. е закупил лозе от 550 кв.м., цялото от 1100 кв.м. в м.”М” / идентична с “М” /в землището на гр. Б., а същият имот е възстановен в полза на ответниците, като е заснет на картата като имот пл. № 10 и им е предоставено владението му. Въз основа на доказателствата по делото, техническата експертиза и данните за точната индивидуализация на имотите въззивният съд е стигнал до извода, че наследодателите на страните са придобили двете части на един имот- пл. № 962 по кадастралния план от 1957 г., така че към момента на колективизацията на земеделската земя наследодателят на ищците следва да се признае за собственик на ? ид. ч. от този имот, в какъвто смисъл е уважил иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. По делото се съдържат данни, че през 1964 г. имот пл. № 962 е отчужден по чл.55а ЗПИНМ за строителство на жилищен блок, поради което ответниците са поддържали, че имотът подлежи на възстановяване по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., а не по ЗСПЗЗ, и в този смисъл предявеният иск се явявал недопустим. Въззивният съд е приел, че имотът е представлявал земеделска земя, която първо е била кооперирана, а след това отчуждена от ТКЗС, като се позовал на данните, че отчуждителната процедура е проведена в лицето на ТКЗС “Х”, на което е изплатено и паричното обезщетение. По тези съображения е намерил, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим и го разгледал по същество.
Като се имат предвид горните данни и оплакванията, развити в касационната жалба, следва да се приеме, че касаторите поставят като съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос този за вида и характера на земята, начина на отчуждаване и реда за възстановяването й и твърдят, че решението на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВС и ВКС- основание за допускане на касационно обжалване, което следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позовават се на две решения на състави на ВС и ВКС- р. № 1* от 21.10.1971 г. по гр.д. № 851/ 71 г. на ВС, ІІІ г.о. и р. № 2087/ 2.02.2004 г. по гр.д. № 2780/ 2002 г. на ВКС, ІV г.о.
От съдържанието на тези решения обаче е видно, че в тях се разглежда въпроса кога преминава собствеността върху отчуждения имот в случаите по чл.39, ал.1 ЗПИНМ и тези по чл.55а ЗПИНМ, тъй като между двете основания съществуват различия. Тези въпроси са неотносими към настоящия случай, поради което твърдението за противоречие с практикакта на ВС и ВКС е недоказано. Всъщност въпросът по делото е бил кога е образувано ТКЗС и какъв характер е имала към този момент земята и след като е установил, че земята е била извън регулация, съдът е направил извод, че тя е земеделска по своя характер и подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, следователно и искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим и подлежи на разглеждане. Постановеният резултат е обусловен от данните по делото, като в настоящото производство не могат да се обсъждат оплакванията за необоснованост в горните изводи на съда и нарушение на материалния закон, тъй като те имат отношение към основанията за обжалване на решението по чл.281 ГПК, а не за допустимостта на касационното производство по чл.280 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І* от 18.03.2008 г. по гр.д. № 795/2007 г. на Бургаски окръжен съд,
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: