О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 10
гр.София 10.01.2008 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 508/2008 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „А”ЕООД, гр. С., подадена чрез пълномощника адвокат С от АК-Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 612/21.04.2008 год., постановено по гр.дело № 44/2008 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 100/24.10.2007 год. по гр.дело № 2180/2007 год. в частта му, с която са отхвърлени предявените от ищеца-касатор срещу В. Х. З. от гр. П. искове: по чл.55, ал.1 ЗЗД за възстановяване на сумата 1500 евро по издаден от управителя на ищцовото дружество на 06.01.2004 год., но неосребрен чек на „А”АД ведно със законната лихва както и частичен иск по чл.45 ЗЗД за сумата 3 390 лева/като част от 25 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпени вреди в резултат на виновно бездействие от страна на ответника-адвокат да защити интересите на ищеца пред съда, което е станало причина за оттегляне на пълномощията му.
В касационната жалба се правят оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения и неправилно отхвърляне на предявените искове като недоказани. Изтъква се още, че въззивната инстанция не се е произнесла по направеното от ищеца искане за присъждане на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху уважената от първоинстанционния съд претенция, която с оглед трайната практика на ВКС се дължи винаги от длъжника при неизпълнение на парично задължение от момента на изпадането му в забава. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на обжалваното решение с постоянната практика на ВКС, като са цитирани Постановление № 7/30.12.1959 год. на Пленума на ВС и Постановление № 4/23.12.1968 год. на Пленума на ВС, обобщаващи съдебната практика по делата за непозволено увреждане, отделни решения на състави на І г.о. на Върховния съд по този въпрос, както и решения на ВКС по приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба В. Х. З. от гр. П. не изразява становище по допустимостта на касационната жалба и основателността на направените в нея оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й допустимост, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като е приел, че ищецът неоснователно претендира възстановяване на сумата 1500 евро, защото издаденият за посочената сума чек не е осребрен и тази сума не е излизала от патримониума на ищеца, нито е била получена от ответника по делото. По отношение отхвърленият частичен иск по чл.45 ЗЗД съдът е приел, че по делото не е доказана причинна връзка между претендираните вреди и твърдяното неправомерно поведение на ответника по делото, тъй като ищецът не е представил договора си за ползуването на процесното телекомуникационно съоръжение от „Т”АД, срещу което дружество той е упълномощил адвокат В да заведе дело за връщането на това съоръжение.
Видно от съдържанието на касационната жалба жалбоподателят не сочи същественият материалноправен или процесуален въпрос, който според твърдението му е решен в противоречие с практиката на ВКС. Наведените доводи във връзка с допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за неправилност на решението поради противоречие на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърдяните процесуални нарушения, изразяващите се в необсъждане в цялост на събрания по делото доказателствен материал и извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства, довели до необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение фактически са пороци, отнасящи се до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неправилно е позоваването на касатора на противоречие на обжалваното решение с практиката на Върховния касационен съд. Цитираното Постановление № 7/30.12.1959 год. на Пленума на ВС касае приложението на чл.45 ЗЗД и в т.2 на същото е предвидено, че отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличието на причинна връзка между противоправно виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай, а по настоящото дело това не е било сторено. Постановление № 4/23.12.1968 год. на Пленума на ВС обобщава съдебната практика при определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и също са в зависимост от установените факти по делото, които са различни за всеки отделен случай. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
Що се отнася до оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по отношение на претенцията за заплащане на дължимата лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху присъдената от първоинстанционния съд главница по уважения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 2 700 лева, касаторът е следвало да потърси защита по реда на чл.250, ал.1 ГПК като поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото му искане. В тази връзка не следва да бъдат обсъждани наведените от касатора доводи за допустимост на касационно обжалване поради противоречие с цитираната практика на ВКС във връзка с приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като липсва произнасяне по този въпрос в обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения съставът на Търговска колегия на Върховния касационен съд счита, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 612/21.04.2008 год., постановено по гр.дело № 44/2008 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!