О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София, 14.02.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1411 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ХипоКредит” АД, гр. София, представлявано от юрисконсулт Т. П., срещу решение № 260 от 29.01.2018г. по в.гр.д. № 3682/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което, след отмяна на решение № 3285 от 15.05.2017г. по гр.д. № 2868/2013г. на СГС, ГО, І-12 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против Л. Х. М. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.4 ЗПК /отм./ за установяване съществуването на паричното задължение, удостоверено в заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 19262/2012г. по описа на СРС, 48 състав за сумата 72 000 евро, представляваща част от дължима главница по договор за потребителски кредит, обективиран в н.а. № 153/01.07.2009г., съставен по н.д. № 549/2009г. от нотариус О. Шарабански, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК – 18.04.2012г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради очевидно нарушение на материалния закон. Твърди, че въпреки наличните по делото доказателства, установяващи, че касаторът не е търговска банка и процесното правоотношение не е за банков кредит, нито е за потребителски кредит /заемът е отпуснат на две търговски дружества солидарно с три физически лица с изрично посочена в договора за заем цел, че е за техните делови нужди, и е обезпечен с ипотека върху недвижим имот/, в мотивите и в диспозитива си въззивният съд е приел, че предявеният иск е за вземане по договор за потребителски кредит. Твърди още, че въззивният съд неправилно с оглед текста на декларацията от 10.05.2011г. е заключил, че направеното с нея изявление и признание от страна на солидарните длъжници за изискуемост, понеже е декларирал като изискуем целия оставащ непогасен размер на заема, се отнасяло не само до процесния, но и до някакъв друг договор за заем между същите страни. Счита, че по този начин въззивният съд недопустимо е „измислил” и добавил „предполагаеми факти” в опит да подкрепи правната си аргументация при решаване на спора. Твърди, че изходящият от длъжниците писмен документ категорично доказва наличието у тях на знанието за обявената им /в предхождащ декларацията момент/ от кредитора им предсрочна изискуемост на пълния размер на оставащите непогасени задължения по заема, като длъжниците не са възразили срещу издадената първа заповед за изпълнение от 2011г. и останалите четирима солидарни длъжници не са възразили срещу съществуването на задължението и по втората заповед за изпълнение, а е възразила единствено ответницата. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като към правни отношения, подчинени на общите разпоредби на гражданското законодателство, е приложил принципно специалната норма на чл.60, ал.1 ЗКИ, във връзка с чието тълкуване се е произнесъл в т.18 от ТР № 4/2013г., и съответно към основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.3 и т.6 ГПК е приложил правни доводи и задължителна съдебна практика, предвидени за случаите по чл.417, т.2 ГПК във връзка с чл.60, ал.2 ЗКИ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС:
1. Във връзка със задължителната съдебна практика, въведена с разрешението, дадено по т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС– формулираният въпрос, за който се е искало тълкуване, мотивите и даденото от ВКС разрешение в т.18 визират и са относими само и единствено към заявителите за издаване на заповед да изпълнение по реда и на основанието по чл.417, т.2 ГПК вр. чл.60, ал.2 ЗКИ /т.е. търговските банки/ или освен тях, също така визират и са еднакво относими и приложими „по аналогия” и към заявителите за издаване на заповед по реда и на основанията по чл.417, т.3 и чл.417, т.6 ГПК.
2. Във връзка със задължителната съдебна практика, въведена с разрешението, дадено по т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС– представлява ли изходящ от длъжника документ, в който той декларира и потвърждава изискуемостта на цялото вземане в пълния му непогасен размер /какъвто документ е приложената по конкретното дело молба-декларация от длъжниците/, документ, удостоверяващ, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост е достигнало до длъжника и резултатно формирало у него знанието и предсрочната изискуемост на задължението му?
Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като въззивното решение е неправилно поради очевидно нарушение на материалния закон, довело до създалата се ситуация да се налага касаторът да защитава своите права и законни интереси, като опровергава „привнесени” в спора и приети от съда доводи и несъществуващи обстоятелства, които никоя от страните по спора не е заявила в хода на производството.
Ответницата Л. Х. М., представлявана от адв. П., оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не е посочил конкретни материалноправни разпоредби, в противоречие с които въззивният съд да е мотивирал решаващата си воля и постановил съдебния акт. По отношение на първия поставен въпрос счита, че даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, а по отношение на втория въпрос поддържа, че е формулиран некоректно и касае преценка на конкретно доказателство, част от общия доказателствен материал по делото, както и че по него не се сочи допълнително селективно основание.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е налице облигационно правоотношение, възникнало от договор за потребителски кредит по смисъла на чл.4 ЗПК /отм./, по който уговорената сума в размер на 74 000 евро е отпусната от ищеца на кредитополучателя съобразно постигнатото между страните съгласие. Приел е, че съгласно клаузата, уговорена в т.5 от договора за заем, обективиран в процесния нотариален акт, станите са постигнали съгласие за автоматична /незабавна/ предсрочна изискуемост на разсроченото главно парично задължение, в случай че кредитополучателят не изпълни което и да е главно или акцесорно парично задължение по учреденото кредитно правоотношение, без да е необходимо кредитодателят да прави определено едностранно волеизявление в този смисъл, т.е. без да упражнява потестативно право, с което да преобразува съществуващото облигационно отношение спрямо периодичността на поетото парично задължение. Въззивният съд е изложил съображения, че възприетото в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС разбиране е принципно и следва да намери приложение и в случаите, в които е сключен договор за потребителски кредит от финансова институция с клауза за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на кредита. Поради това е приел, че и в този случай кредиторът изрично трябва да обяви предсрочната изискуемост на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по същия надлежен начин, както при договорите за банков кредит. Посочил е, че с оглед по-благоприятния нормативен режим на третиране на банките в сравнение с този на финансовите институции и от съображения, свързани с принципа за правна сигурност, режимът за настъпване на предсрочната изискуемост при банки и при финансови институции е идентичен, като по този начин се внася предвидимост в уредбата на потребителските кредити.
Въззивният съд е приел, че по делото не е установено правнорелевантното обстоятелдтво, че ищецът е обявил процесния кредит за предсрочно изискуем, като уведоми длъжника за това преди подаване на заявлението за издаване на заповед да изпълнение. Обсъдил е представената молба-декларация-искане за реструктуриране на заеми от 10.05.2011г., адресирана до ищеца, и е приел, че в този документ не е обективирано признание на неизгодния факт, че кредитодателят е упражнил правото си да уведоми длъжниците, че е обявил процесния кредит за предсрочно изискуем. С оглед на това е приел за недоказано, че ищецът надлежно е упражнил правото си да обяви превръщането на разсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо, като това изрично изявление да е достигнало до знанието на длъжника – кредитополучател, въпреки направеното изрично оспорване от ответницата. Предвид тези съображения е счел за неотносимо обстоятелството дали ответницата е заявила в частен свидетелстващ документ, че всички породени от договора за потребителски кредит задължения са изискуеми, като е посочил, че това изявление е подчинено на идеята да се постигне по-благоприятно третиране от кредитора във връзка с искане за разсрочване или отсрочване на възникналите парични задължения. Въззивният съд е посочил още, че в декларацията е посочено, че се иска реструктуриране на няколко заема, като ответницата е признала, че е заемател наред с други солидарни длъжници по потребителски кредити, обективирани в н.а. № 179 по т.д. № 502/2009г. от нотариус И. Д. и н.а. № 153 по т.д. № 549/2009г. на нотариус О. Ш.
Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на процесния кредит, което е въведено като основание на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, с оглед на което е счел иска за неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос по начина, по който е формулиран, не е обсъждан от въззивния съд, тъй като относимостта на разрешението, дадено в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, към правоотношението, предмет на настоящото дело, е обоснована от въззивния съд с качеството на касатора на финансова институция, без да са излагани съображения във връзка с това на кое от основанията по чл.417 ГПК е поискана и издадена заповед за изпълнение по настоящото дело. Поради това поставеният въпрос не може да обоснове извод за наличие на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос по начина, по който е формулиран и при съобразяване на мотивите на въззивния съд също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на поставения въпрос, даден от въззивния съд, е обусловен от обсъждане на представения по делото частен документ и конкретното му съдържание, а по обосноваността и законосъобразността на тези изводи касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. От друга страна, по отношение на поставения втори въпрос касаторът поддържа допълнителния селективен критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочил на кои актове противоречи даденото от въззивния съд разрешение и такива актове не са служебно известни на настоящия състав.
Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1200 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 от 29.01.2018г. по в.гр.д. № 3682/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
ОСЪЖДА „ХипоКредит” АД, ЕИК 131241783, от София, бл.14 /партер/ да заплати на Л. Х. М., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.4, к.415, адв. М. П. сумата 1200 лева /хиляда и двеста лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: