5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София, 02.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 767 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД.
Образувано е по частната касационна жалба на П. П. П. от [населено място], [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез пълномощника на управителя П. П. П., А. Г. Г. и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя И. Л. Ф., всички чрез процесуалния им представител адв. Е. Н., против определение № 899 от 16 юни 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 655 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2011 г. в частта му, с която е отменено определение № 1549 от 9 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 1575 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г. и вместо него е наложена възбрана върху три недвижими имота, запор върху четиринадесет леки и товарни автомобили, запор върху пет банкови сметки и запор върху дяловете на П. П. в дружествата [фирма] и [фирма] като обезпечение на бъдещ иск по чл. 28 ЗОПДИППД.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, защото не е налице нито една от основните процесуални предпоставки за допустимост на искането на комисията; не са представени доказателства за започнало срещу П. П. наказателно преследване за предвидените по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД престъпления – постановлението за привличане на обвиняем не е подписано нито от разследващ полицай, нито от обвиняем; не е налице имущество на значителна стойност, за придобиването на което да не е установен законен източник – не са взети предвид взетия кредит и договори за лизинг; допуснато е обезпечение върху имоти на юридически лица, против които няма направено искане и които не съставляват контролирано от проверявания юридическо лице чужди имоти – налице са договори за лизинг за два от автомобилите; без да излага мотиви съдът не се е съобразил с безспорно подчертаното от първоинстанционния съд, че исковете по чл. 4, 6 и 7 от закона съставляват различни искове, процесуалните предпоставки по допустимостта и евентуалната основателност на които са коренно различни и не е очертан предметният обхват на всеки едни от тези искове; допуснатото обезпечение е в нарушение на чл. 23, ал. 7 от закона – единственото жилище на проверяваното лице е двуетажната масивна жилищна сграда; в противоречие със закона е прието, че не е необходима причинно-следствена връзка между твърдяното престъпление и придобитото имущество – след като твърдението е за евентуална престъпна дейност за периода м. март – 13 май 2011 г., а е поискано и допуснато обезпечение върху имущество, придобито много преди посочения период, поради което е ясно, че имуществото не е придобито вследствие престъплението; заради необходимия според ЕКПЧОС баланс в обезпечителното производство съдът е бил длъжен да се убеди дали са представени достатъчно доказателства за евентуалната допустимост и основателност на иска; съдът е възприел като убедителни писмени доказателства недопустими такива – представени са документи, носещи дати от 2006, 2007 и 2008 г., събирани извън обхвата на проверката и на образуваното производство по закона. Представят се декларация от [фирма], три броя справки за задължения на [фирма] по лизингов договор и заеми, два договора за финансов лизинг. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: следва ли в производството по чл. 22 ЗОПДИППД комисията да установи пред съда, че против проверяваното лице е започнало наказателно преследване, за да докаже наличието на предпоставките по чл. 3 ЗОПДИППД и чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК (сочат се две определения на ВКС); могат ли да се приемат за “убедителни писмени доказателства” по смисъла на чл. 391 ГПК резултати от действия на комисията, събрани преди образуване на производството по чл. 15 ЗОПДИППД (сочи се определение на ВКС); следва ли да се допусне обезпечение чрез налагане на възбрана върху единственото жилище на проверяваното лице, след като против него не може да се проведе принудително изпълнение според чл. 444 ГПК (сочат се решение и определение на ВКС); следва ли комисията да представи доказателства за собствеността върху имуществото, чието обезпечение иска в производството по чл. 22 от закона, за да не накърнява правото на собственост на лица, които не са в кръга на тези, против които ще бъде предявяван в бъдеще иск за отнемане по чл. 28 ЗОПДИППД (сочат се три определения на ВКС); необходимо ли е в производството по чл. 23 ЗОППДИППД за допускане на обезпечение на бъдещ иск съдът да преценява налице ли е основателно предположение по чл. 3 от закона, че имуществото на значителна стойност е придобито от престъпна дейност – т.е. за допускане на обезпечението необходимо ли е да се установи причинно-следствена връзка между евентуалното престъпление и претендираното за отнемане имущество. Представят се три определения и едно решение на ВКС.
Ответникът К. – териториална дирекция [населено място], чрез процесуалния си представител М. С. М., в отговор на частната касационна жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Частната жалба е допустима на основание чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД, независимо от отразеното от въззивния съд, че определението е окончателно и е подадена в срока по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 396, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приел, че искането е подкрепено с убедителни писмени доказателства и без допускане на обезпечението за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по бъдещото решение; престъплението, за което П. е привлечен като обвиняем попада в приложното поле на закона; законът не изисква обосноваване на причинно-следствена връзка между извършената престъпна дейност и придобиването на имуществото; касае се за имущество на значителна стойност; бъдещият иск е допустим и вероятно основателен.
След преценка на доводите на жалбоподателите в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Частните жалбоподатели искат допускането на касационното обжалване по първото и третото основания на чл. 280, ал. 1 ГПК – поради разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване от касационния съд ще доведе до точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Първите четири въпроса са поставени на плоскостта на първото посочено основание, а последният – на второто.
Първият правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от частния жалбоподател задължителна практика. На първо място, с посоченото от касатора определение № 128 по ч.гр.д. № 44 за 2011 г. на ІІІ ГО не е допуснато касационното обжалване на определение на въззивния съд. Това определение по същината си е аналогично на определенията на касационния съд в процедурата по чл. 288 ГПК, което няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба, както се разяснява в т. 1 на ТР № 2 от 28 септември 2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос не може да се съпоставя с разрешение, дадено в подобен вид определения. По второто цитирано от частния жалбоподател определение – № 424 по ч.гр.д. № 363 за 2010 г. на ІV ГО, разрешеният правен въпрос е бил съвсем различен, тъй като е дадено задължително тълкуване по въпроса за задълженията на комисията в мотивираното искане за налагане на обезпечителни мерки да бъдат изложени фактически обстоятелства, които да свързват повдигнатото обвинение срещу бъдещия ответник за извършеното престъпление с факта на придобитото от проверяваното лице имущество. Съображенията на касационния съд по конкретния спор извън даването на задължителното тълкуване по поставен правен въпрос не могат да се определят като задължителна съдебна практика, поради което отново не е установена от частния жалбоподател такава задължителна съдебна практика, която да разрешава правния въпрос по различен начин от даденото от въззивния съд разрешение. Освен изложеното следва да се отбележи, че всъщност началото на процедурата пред комисията е дадено във връзка с отправено от прокуратурата до комисията писмо, според което е образувано досъдебно производство – дознание № 28/11 г. по описа на отдел “Б.” при ОД на М. П., като в хода на разследването като обвиняем бил привлечен П. П. П.. Това писмо и част от преписката са приложени към делото – л. 91 и сл. и 97 и сл. от първи том на делото пред първоинстанционния съд, поради което комисията е посочила данни за започнало наказателно преследване.
Вторият поставен правен въпрос също не е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика – отново е цитирано определение № 128 по ч.гр.д. № 44 за 2011 г. на ІІІ ГО, за което важат вече изложените по-горе съображения. Необходимо е още да се отбележи, че освен писмата от различни банки до комисията, датирани от 2006-2007 г., пред първоинстанционния съд са представени и данни за предоставени актуални такива сведения от банките – л. 102 от първи том на делото пред първоинстанционния съд.
По третия поставен правен въпрос липсва произнасяне на въззивния съд. Това е така, защото не се представя както пред първата, така и пред въззивната инстанция доказателство за това, че възбраненият имот е единствено жилище на проверяваното лице, поради което подобен довод не е въведен в производството, а както ВКС приема в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, за да бъде допуснато касационното обжалване правният въпрос следва да има значение за изхода на конкретното дело, да е включен в предмета на делото и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по спора. След като този довод не е бил включен в предмета на спора и липсва произнасяне на въззивния съд по него, то, независимо от значимостта му за частния жалбоподател, касационното обжалване не може да се допусне по него. При тези съображения преценката на представената съдебна практика е без значение за конкретния спор. Частният жалбоподател може да защити правата си по друг ред.
На четвъртия поставен правен въпрос отговорът е очевидно положителен, но липсва основание за допускането на касационното обжалване по него, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е напълно в съответствие с доказателствата по делото. Видно от представените в т. 1, л. 122 и л. 131 на първоинстанционното дело, като собствени съответно на [фирма] и [фирма] са записани лек автомобил “И.” ФХ 35 и лек автомобил “Д. логан”. При тези данни напълно обосновано съдът е приел, че посочените движими вещи са собственост на ответниците по бъдещия иск и са наложени обезпечителни мерки. Евентуални претенции на трети за спора лица във връзка с представени едва пред касационната инстанция доказателства, следва да се осъществят по друг ред, а не чрез атакуване на въззивното определение.
На последно място, искането касационният съд да измени постоянната си съдебна практика относно преценката за наличие на основателно предположение по чл. 3 от закона в рамките на обезпечителното производство, настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Действително правният проблем е поставян многократно от ответниците в обезпечителното производство по ЗОПДИППД, като ВКС последователно приема, че в производството по чл. 28 от закона ответникът по иска има достатъчно възможност да опровергае законовата презумпция и да установи законния източник за придобиване на процесното имущество. Изложените в частната жалба доводи не убеждават настоящия състав, че е наложително задължителната съдебна практика да бъде изоставена или изменена, още повече, че нито е налице изменение в законодателството, нито са налице нови обществени условия, каквито съображения са въведени в т. 4 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Ответникът Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност не претендира заплащане на разноски и касационният съд не присъжда такива.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 899 от 16 юни 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 655 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2011 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: