О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№100
София, 24.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.11.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 853 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 4967/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 19.12.2011 год., по гр.д.№ 27652/2011 год. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, иск срещу ЕТ П. К. Т., упражняващ търговска дейност под фирма ”К. –П. Т.”, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД , във вр. с чл.286 ЗЗД за заплащане на сумата 24 624 лв., представляваща възнаграждение по договор за посредничество от 10.08.2009 год. за продажба на недвижим имот, апартамент, находящ се в [населено място], в жилищна сграда на [улица] на трети надпартерен етаж в подпокривно пространство с обща застроена площ от 278.57 кв.м..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Аргументите са, че въззивният съд е разгледал иск на непредявено основание – чл.286 ЗЗД, във вр. с чл. 280, ЗЗД и не се е произнесъл по предявения от ищеца иск с правно основание чл.49 и сл. ТЗ.
Алтернативно поддържаното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът отново се позовава на недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт, като поддържа, че Софийски градски съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.286 ЗЗД, във вр. с чл.280 ЗЗД – дължимо възнаграждение по договор за поръчка, какъвто не е бил предявяван, вместо по предявения от ищеца иск с правно основание чл.49 и сл. ТЗ- дължимо възнаграждение по договор за посредничество.
Алтернативно отново се поддържа, че „с постановеното решение” съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Формулираните в тази вр. правни въпроси са: 1. „Има ли правомощие въззивният съд служебно да приеме различна правна квалификация от първоинстанционния съд на предявения иск, при липса на оплакване във въззивната жалба?”;2. „Допускат ли се изключения от правилото, че по отношение на законосъобразността на решението съдът е обвързан от доводите на страната във въззивната жалба ?”; 3. ”При преценка основателността на иск за дължимо възнаграждение по сключен договор за посредничество в какво се изразява постигането на конкретния резултат – дали е достатъчно да бъде осъществено посредничество, или е необходимо и договор между възложителя и третото лица също да бъде сключен с посредничеството на изпълнителя- посредник ?”; 4. ”При условие, че страните изрично и ясно са предвидили в съдържанието на сключения договор за посредничество, т.е. кога и при какви условия се дължи възнаграждение на посредника, допустимо ли е по пътя на разширителното тълкуване на договорните клаузи съдът да приема, че следва да бъдат изпълнени от посредника и допълнителни задължения, за да му се дължи уговореното възнаграждение ?”; 5. „Длъжен ли е съдът да издири приложимият материален закон и да формира правни изводи по същество на спора, след преценка на всички относими доказателства по делото, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК ?”.
По отношение на всеки един от тези въпроси касаторът е посочил, че възприетото от въззивния съд решение е в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция, цитирайки в тази вр. конкретни съдебни актове, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, като счита, че поставените от касатора правни въпроси в същността си свеждат единствено до един обединен въпрос, свързан с възможността, когато първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, основан на договор за поръчка, вместо с иск, във вр. с договор за посредничество, следва ли въззивният да се произнесе по действително предявения иск, който е неотносим, тъй като погрешната правна квалификация на иска, каквото нарушение всъщност твърди касаторът, не е равнозначно на разгледан не предявен иск.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване , поради следното:
Софийски районен съд, на когото делото е било изпратено по подсъдност с разпореждане от 22.05.2011 год., по гр.д.№ 1009/2011 год., е сезиран с предявен от настоящия касатор, като ищец, срещу ЕТ П. К. Т.,упражняващ търговска дейност под фирма „К. –П. Т.” иск за заплащане на сумата 24 624 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 10.08.2009 год.. Ищецът е твърдял, че по силата на валидно сключен между страните договор за посредничество от 10.08.2009 год. ответникът – ЕТ му е възложил да осъществява посредничество при продажбата на конкретен недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица]за сумата от 1 000 000 евро, без включен ДДС, срещу уговорено в т.3.4 от договора възнаграждение. На 01. 09. 2009 год. търговското дружество е сключило друг договор за посредничество при закупуване на същия имот, но с посочена покупна цена от 1050 000 евро, с ДДС и с възложител Искър И.. В т.3.4 от този също е било уговорено възнаграждение за изпълнителя доверител. С анекс от 10. 05. 2010 год. този посреднически договор впоследствие е бил изменен. Според изменението възложителят Искър И. е следвало да заплати еднократно на [фирма] 2000 лв., без ДДС, която сума е уговорена за дължима и в случай, че възложителят, негов близък или друго свързано с него лице по см. на §1, т.1 от ТЗ, закупи недвижим имот, предложен от ищеца, или сключи друг вид договор за такъв имот, даващ му право да го ползва, в резултат на който да придобие правото на собственост или друго вещно право върху него, като уговореното между страните възнаграждение се изплаща при подписване на нотариален акт за покупко- продажба.
На 08.11.2010 И. е заплатил на изпълнителя ЮНИК Е.” Е. сумата 2 400 лв. с ДДС. В съставен помежду им споразумителен протокол към договор от 01.09.2009 год. е обективирано изричното съгласие на страните, че с подписването му възложителят информира изпълнителя за извършената, в изискуемата се нотариална форма , покупка на недвижимия имот, предмет на договора за посредничество помежду им и анекса към него. Подобна информация за извършената сделка ищецът, обаче, не е получил от ответника ЕТ П. Т., който не му е заплатил и дължимото, съгласно т.3.4 от договора помежду им, еднократно възнаграждение от 3% върху продажната цена на имота, дължимо дори само поради факта на свързване/ запознаване/ на страните по окончателната сделка. Ответникът е оспорил иска с възражение, че към датата на сключване на процесната продажба страните не са били обвързани от договор, тъй като съществуващата помежду им облигационна връзка, породена от сключеното на 10. 08.2009 год. посредничество помежду им е била прекратена, поради изтичане срока и на действие.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като въз основа на доказателствения материал поделото е приел за недоказано твърдението на ищеца, че договорът за покупко – продажба на процесния апартамент е сключен с посредничество на ищцовото търговско дружество. По съображения че договорът от 01.09.2009 год., анекс към него и споразумителен протокол, не носят подписа на ответника и са оспорени своевременно от него като частни документи решаващият съд, отричайки относимостта им към възникналия правен спор, не е възприел и отразените в съдържанието им уговорки.
Сезиран с въззивна жалба от [фирма] Софийски градски съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, вкл. показанията на разпитаните свидетели, е счел за недоказано , при условията на главно и пълно доказване в процеса, за което доказателствената тежест е на ищеца, че последният, в качеството си на изпълнител, е изправна страна по валидно сключения между страните договор за посредничество, притежаващ белезите на регламентирания в чл.280 и сл. ЗЗД договор за поръчка. Изложил е съображения, че доколкото с друг посреднически договор, сключен между ищеца и трето за настоящия правен спор лице на 01.09.2009 год., същият, срещу различно от договореното с ответника възнаграждение, е следвало да посредничи при намиране на купувачи за процесния недвижим имот, то сам по себе си фактът, че продажбата е била осъществена не обосновава правен извод, за извършено от посредника съдействие именно в изпълнение на договора му с ЕТ Т. от 10.08.2009 год.. При обосноваване на крайния правен извод за неоснователност на претенцията за заплащане на възнаграждение от възложителя ЕТ Т. въззивният съд се е позовал на липсата на доказателства за конкретно участие на представител на [фирма] както при свързване страните по окончателната продажба на процесния недвижим имот на [улица]в [населено място], по силата на процесния посреднически договор, така и в подготовката и сключването на предхождащия я предварителен договор между продавача и купувача.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че постановен в пределите на правораздавателната власт на въззивната инстанция и по въведения с исковата молба предмет на спора, въззивният съдебен акт не е вероятно недопустим, поради което не следва на това основание да бъде допуснат до касационно обжалване – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Обстоятелството, че Софийски градски съд е счел, че сключеният между страните договор за посредничество притежава белезите на договор за поръчка, регламентиран от нормите на общия ЗЗ Д- чл.280 и сл. не означава, че същият нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл извън предмета на търсената с предявения с исковата молба осъдителен иск, защита.
Освен, че според трайно непротиворечивата практика на ВКС съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация, като следва да квалифицира сам предявения иск въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум, то дори и когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, неправилната правна квалификация, резултат от неправилно приложение на материалния закон представлява основание за отмяна на решението, като незаконосъобразно, но не и за приемането му за недопустимо.В този см. погрешната правна квалификация на иска, както е прието и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение по чл.290 и сл. ГПК № 103 от 20.06.2013 год., по т.д.№ 850/2012 год. на І т.о., е свързана с допустимостта на постановеното решение само тогава, когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и съдът се е произнесъл извън определения от страната предмет на спора и обхвата на търсената защита.
В случая с обжалваното въззивно решение въззивният съд се е произнесъл по изложените в исковата молба фактически твърдения и обстоятелства и с оглед на заявеното от ищеца искане е квалифицирал исковата му претенция, като такава за възнаграждение по договор за посредничество, задълженията, по който същият претендира, че е изпълнил. Следователно дори и евентуално да е налице твърдяната от касатора разлика между посоченото от въззивната инстанция и СРС правно основание на иска, каквато настоящият съдебен състав не констатира, то щом същата не се дължи на разгледани във въззивното производство различни от посочените в исковата молба обстоятелства, които да определят сключения между страните договор не като посреднически, то тя не съставлява произнасяне извън предмета на делото, въведен от ищеца с исковата молба, а касае единствено материалната законосъобразност на поставеното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до конкретните поставени от касатора въпроси , то нито един от тях не обосновава общо главно основание за достъп до касация – да се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да има обуславящо значение за решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд.
Част от тях, свеждащи се до правомощията на въззивната инстанция да приеме друга правна квалификация на предявения иск, различна от дадената от първостепенния съд, когато действа при създадения с ГПК ограничен въззив, макар и важни процесуалноправни въпроси, в разглеждания случай се явяват хипотетични, тъй като не кореспондира с мотивите към въззивното решение твърдението на касатора за извършена от състава на Софийски градски съд промяна на дадената от първостепенния съд правна квалификация на иска, нито, че като съд по съществото на спора, въззивната инстанция не е изградила решаващите си правни изводи въз основана на цялостна самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал.
Нещо повече, не съществува спор в съдебната практика, че договорът за посредничество е вид договор за поръчка по см. на чл.280 и сл. ЗЗД, при който довереникът е длъжен да изпълни за сметка на доверителя възложените му правни действия. Изпълнителната сделка при посредническия договор, независимо от качеството на лицето – изпълнител на търговски посредник по см. на чл.49 ТЗ, както твърди касаторът, е сключването на визираната в същия сделка, а дали доверителят трябва да подготви същата, вкл. да сключи предварителен договор, или е достатъчно да бъдат уточнени и съответно уговорени страните по продажбата, за да я сключат зависи от конкретните условия на посредническия договор. Поради това и така поставените от касатора въпроси, описани под № 3 и № 4 са фактологически – обосновани от договорните условия на конкретния сключен между ищеца и ответника ЕТ Т. посреднически договор, а значимостта на правния въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК се определя от правните изводи на решаващия съд, а не от конкретните факти и обстоятелства по делото.
При отсъствие на общото основание за касация – значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, за състава на касационната инстанция , според постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, отсъства задължение да обсъжда въведените селективни основания- допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че доколкото основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, предвидени в чл.281, т.3 ГПК, то доводите на касатора за процесуална и материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, с оглед на които е и поставил въпросите си, са правно ирелевантни.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само, ако реално е доказал извършването им. Доказателства, в тази насока по делото не са представени, / въобще не са и описани, като приложение, в отговора на касационната жалба/ поради което и искането, съгласно указанията в ТР № 6/06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 4967/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: