1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 100
гр. София, 27 януари 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3623 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3000/05.07.2016 г. на [фирма] срещу въззивно решение № 110/19.05.2016 г. по възз.гр.д. № 142/ 2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което като е отменено решение № 17/18.01.2016 г. по гр.д. № 647/2015 г. на Окръжен съд – Русе, са отхвърлени претенциите на жалбоподателя срещу ТП Държавно ловно стопанство „Д.“ – [населено място] за заплащане на обезщетение за вреди, нанесени от дивеч, изразяващи се в пропуснати ползи от нереализиран доход от продажбата на пшеница и ечемик, общо в размер на сумата 34 613 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е сочи основания за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси: 1/ за задължението на въззивната инстанция в мотивите си да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; 2/ за възможността да се претендира заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана земеделска продукция. По първия въпрос се твърди,че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д. № 761/ 2010г., IV г.о., решение по гр.д. № 513/2010 г., IV г.о. и решение по гр.д. № 1413/ 2009г., IV г.о. на ВКС; а за втория въпрос се сочи, че същият е противоречиво разрешаван от съдилищата, като касаторът се позовава на решение № 112/ 25.03.2014 г. постановено по гр.д. № 72/2014 г. на Окръжен съд – Смолян.
Ответникът по жалбата – Териториално поделение Държавно ловно стопанство „Д.“ – [населено място] – в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че ищцовото дружество е ползвател и обработва земеделски земи в землището на [населено място], [община], Област – Р.. За да отхвърли предявените искове по чл.79 ЗЛОД вр. с чл.50 ЗЗД, въззивният съд е приел, че увреждането на отглежданите земеделски култури пшеница и ечемик, настъпило от разравяне на посевите от диви животни, е в земи, идентифицирани като масиви №28, №29 и №30. Съгласно приетите и неоспорени от страните съдебно-геодезически експертизи е установено, че процесните земеделски земи попадат изцяло в ловностопанския район по смисъла на чл. 29 ЗЛОД, под № 19- [населено място]. Този район, съгласно разделителен протокол от 03.11.2011г. и договор от 07.08.2009г. за предоставяне стопанисването на дивеча на ловните сдружения по чл.30 ЗЛОД, е предоставен за стопанисване на Л. „Ф. Т.“- [населено място], а не на ответника ТП Д. „Д.“. Предвид това, въззивният съд e счел, че исковата претенция за репариране на вреди, нанесени от дивеч, съгласно чл.79 и чл.82 ЗЛОД е насочена срещу ненадлежен ответник, който не стопанисва дивеча в ловностопанския район, където са настъпили вредите. На следващо място е прието, че исковете са неоснователни, защото се претендират щети, представляващи пропуснати ползи от непроизведена продукция, като вредите нямат сигурен характер. Освен това е отчетена изричната регламентация на чл.82 ЗЛОД и на чл.117 ППЗЛОД, изискваща провеждане на нарочна процедура относно установяване възникването на щета, нанесена от дивеча в ловностопанския район на земеделските култури, произхода и вида на щетата и размерът на обезщетението, като е посочено, че ищецът не е сезирал директора на съответното държавно горско стопанство или на държавното ловно стопанство, в сроковете по чл.117 ал.2 от ППЗЛОД – в деня на откриване на щетата или в първия следващ работен ден. В тази връзка е направен извод, че вредите са останали недоказани по размер.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІV г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
По първия поставен в изложението на касатора процесуалноправен въпрос е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно приетото по т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. След оценка и анализ на събраните в производството по делото доказателства, в т.ч. и на заключенията на експертизите, съдът е приел, че процесните земеделски земи, в които е настъпило твърдяното от ищеца увреждане на посевите от диви животни, не се намират в ловностопанския район на ответника, респ. последният не отговаря за стопанисването им, поради което не може да бъде ангажирана отговорността му за заплащане на претендираните обезщетения за пропуснати ползи от нереализирана земеделска продукция.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационния контрол и по втория въпрос в изложението – за възможността и предпоставките да се претендира заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана продукция. Представеното от касатора решение № 112/ 25.03.2014г. по гр.д. № 72/2014 г. на Окръжен съд – Смолян е постановено при различна фактическа обстановка и с оглед на конкретно събраните в производството доказателства. С цитираното решение е приета за основателна претенцията за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от нереализиран приход от продажба на добив от картофи, унищожени от диви прасета, тъй като с оглед събраните по делото доказателства, включително и от протокола, издаден на основание чл. 79 – 82 ЗЛОД и чл.117 ППЗЛОД, е установено реалното настъпване на щетата и нейният размер.
По настоящото дело, АС – Велико Търново е приел, че предявените искове са неоснователни и поради това, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че нереализраната продукция представлява пропуснат доход, който има сигурен и траен характер, както и че нарочната процедура по чл.82 ЗЛОД и чл.117 ЗЛОД не е проведена. Решаващите мотиви на въззивната инстанция не са в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (напр. – решение № 67/22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г., II т. о. и решение № 282/27.10.2015 г. по гр. д. № 1506/2015 г., IV г. о. на ВКС), съгласно която трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото, която сигурност не се предполага, освен при установена по нормативен ред презумпция за настъпването й. За да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи, следва да е доказано тяхното настъпване. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, предположението за причиняването й трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. В този същия смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 720 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 110/19.05.2016 г., постановено по възз.гр.д. №142/2016г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на Териториално поделение Държавно ловно стопанство „Д.“ – [населено място], разноски за тази инстанция в размер на сумата 720 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.