5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 100
С., 28.01. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 23 януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 951/2012 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Д. против въззивно решение № 180 от 24.04.2012 г. по гр. дело № 959/2011 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 233 от 18.10.2011 г. по гр. дело № 74/2011 г. на Костинбродски районен съд за отхвърляне иска на И. Б. Д. против [фирма] [населено място] за заплащане на сумата 7 754 лв. командировачни пари за реализирани от ищеца командировки за месеците април, май, юни, юли и август 2009г. въз основа на заповеди № 983Е/24.08.2009г.; № 900ТRE/07.08.2009; № 822Е/21.07.2009г.; № 653Е/21.06.2009г.; № 610Е/06.06.2009г.; № 512 Т./09.05.2009г.; № 369ТRE/07.04.2009г.; № 297Е/19.03.2009, като до размера от 2640,34 лв. вземането е погасено чрез прихващане с дължими от ищеца на ответника суми – неотчетени средства по командировка въз основа на заповед № 199ТRE/27.02.2009 г. в размер на 2538,26 лв. и неотчетена сума при командировка въз основа на заповед № 900ТRE/07.08.2009г. в размер на 123, 35 лв. (служебен аванс в размер на 23,35 лв. и телефонни разговори над разрешения лимит в размер на 100 лв.) и отхвърляне на иска за заплащане на сумата 1000 лв. – заплатена от ищеца глоба за липса на винетен стикер.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени процесуалноправния въпрос – какви са задълженията на въззивния съд при непълен въззив и материалноправния въпрос – как се определят размерите на дължимите обезщетения при командировки, когато има несъответствие между размерите по Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, вътрешни актове на работодателя, колективен трудов договор и/или индивидуален трудов договор – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът [фирма] [населено място] не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 215 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По процесуалноправния въпрос.
Въпросът за правомощията на въззивния съд при ограничения въззив е поставен с твърдение, че в първоинстанционното производство не бил изготвен доклад по 146 ГПК, съдът не е дал указания, кои са подлежащите на установяване факти, и за кои от тях страните не сочат доказателства, което не било констатирано от въззивната инстанция.
Обжалваното решение не е постановено в противоречие по поставения процесуалноправен въпрос с представената от жалбоподателя съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят представя съдебни решения по гр. дело № 1538/2010г. ВКС, първо г. о.; гр. дело № 149/2011 г. ВКС, второ г. о.; гр. дело № 304/2010 г. ВКС, трето г. о., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК с отношение по приложението на чл. 146 ГПК, според които първоинстанционният съд изготвя доклад, в който следва да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права, да отдели спорното от безспорното, да разпредели доказателствената тежест като укаже на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Ако докладът по чл. 146 ГПК е непълен или неточен, въззивният съд има задължение да направи нов доклад по делото само, ако допуснатото нарушение на процесуалните правила е във връзка с изложени доводи за неправилност на решението или е свързано с приложението на императивна правна норма. Това е израз на уредения с разпоредбата на чл. 269 ГПК ограничен въззив, при който въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.
С въззивната жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по изготвянето на доклада по чл. 146 ГПК. От изявление на представителя на жалбоподателя, направено в съдебно заседание на 03.08.2011 г., когато страните приканени от съда да вземат отношение по изготвения доклад, същият изрично е заявил, че няма възражения по доклада.
Предвид изложеното не се установява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос.
По материалноправния въпрос.
Въпросът – как се определят размерите на дължимите обезщетения при командировки, когато има несъответствие между размерите по Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, вътрешни актове на работодателя, колективен трудов договор и/или индивидуален трудов договор е поставен с твърдението, че съдът е изградил изводите си за размера на обезщетението въз основа на Правилник за вътрешния трудов ред в [фирма] [населено място], на Заповед № 5/25.11.2008г. на управителя на дружеството издадена на основание чл. 31, ал. 6, чл. 32, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и на сключения между страните индивидуален трудов договор.
Прието е с обжалваното решение, че с Правилник за вътрешния ред на ответното дружество и Заповед № 5/25.11.2008 г. на управителя са регламентирани финансовите условия и ставки, при които се извършват командировките на шофьорите в дружеството, каквато длъжност е заемал жалбоподателят, според които единната ставка е обвързана с пропътуваните километри и други показатели, посочени в цитираните актове на работодателя, задължителни за работника по силата на чл. 13 от трудовия договор. По изслушана съдебно – счетоводна експертиза със задача да се определи размера на обезщетението за командировките, реализирани от ищеца за месеците април – август 2009 г. и дали същите са изплатени в пълен размер е прието, че общият размер начислени командировачни пари за реализираните от ищеца международни курсове по осем броя заповеди за командировка в чужбина за месеците от април до август (включително) 2009г. възлиза на 9050 лв., приспаднати са неотчетени от ищеца суми общо 3681,50 лв. и от оставащите 5368,50 лв. са приспаднати заплатените от работодателя суми общо 2728,16 лв., при което е прието, че неизплатените от работодателя суми за командировки са в размер на 2640,34 лв. От неотчетените от ищеца суми за командировка в размер на 3538,26 лв. по заповед № 199TRE от 27.02.2009 г. (предхождаща исковия период), след приспадане на средствата за командировка от 1000 лв., общо невъзстановената от ищеца на работодателя сума възлиза на 2538,26 лв., към която съдът е прибавил и 123,35 лв. дължими от ищеца за проведени разговори над лимита по време на командировка по заповед № 900/ TRE/07.08.2009 г. в размер на 100 лв. и служебен аванс 23,35 лв., при което е прието, че ищецът остава да дължи на работодателя неотчетени средства в размер на 2661,61 лв. при дължими от работодателя на ищеца 2640,34 лв. Съдът е извършил прихващане между двете вземания, като се е позовал на регламентирано право на работодателя в чл. 31 от Правилника за вътрешния ред и чл. 17 от Заповед № 5/25.11.2008 г., да обвързва предоставянето на валутни средства за командировка, ако командированото лице не дължи валута от предходни командировка, съгласно чл. 36 Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), заявено в писмения отговор на ответното дружество и е приел, че иска за заплащане на командировачни средства за реализирани от ищеца командировки през посочения период е неоснователен и подлежи изцяло на отхвърляне.
Жалбоподателят е представил две съдебни решения по гр. дело № 969/2009г. на ВКС, трето г. о. и гр. дело № 1283/2010 г. ВКС, четвърто г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е прието, че с разпоредбата на чл. 215 КТ законодателят е делегирал на Министерския съвет право да определя минималния размер на командировачните обезщетения, като е постулирар, че е допустимо да се определят по-големи размери по реда на колективното или индивидуално трудово договаряне (чл. 228, ал. 2 КТ), от което следва, че издадените на основание чл. 215 КТ от Министерския съвет наредби могат да определят само минималния размер на обезщетенията при командироване и съответно при определяне размера на тези обезщетения, работодателят не може да ги фиксира под предвидения в наредбите размер и да намалява едностранно определените размери на дължимите обезщетения при командироване.
Правеният въпрос не обуславя основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в процеса на делото, не е бил предмет на обсъждане и в този смисъл се поставя за първи път в касационното производство. По делото за изслушани две съдебно -счетоводни експертизи – по една пред двете съдебни инстанции и възраженията на жалбоподателя не са били свързани с начина на формиране на обезщететението за командировки, нито е бил навеждан довод за несъответствие между размерите на командировачните пари определени по НСКСЧ и тези предвидени с вътрешни актове на работодателя. Оспорването на съдебно -счетоводната експертиза пред въззивната инстанция е направено на база пристрастност на вещото лице, което е ползвало счетоводна документация по поставената му задача, намираща се при ответника и твърдения, че ищецът не е получавал авансово определени суми командировачни пари, като е направено искане да се изготви нова експертиза със същата задача, отклонено от съда с мотивирано определение. По подобен начин е оспорено и заключението на вещото лице пред първата инстанция, където ищецът е заявил, че няма въпроси към вещото лице, но не е съгласен със заключението, защото не отговаряло на истината. Правният въпрос не е бил предмет на обсъждане по съществото на спора и не може да бъде основание за противоречие на обжалваното решение с представената от жалбоподателя съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180 от 24.04.2012 г. по гр. дело № 959/2011 г. на Софийски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ