О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София, 07.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4130/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Д. от [населено място], П. област срещу въззивно решение № 49 от 11.03.16г., постановено по гр.д.№ 668/14г. на Кюстендилския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 27.09.12г., постановено по гр.д.№ 58/10г. на Трънския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Г. Д. против Р. И. М., С. Г. П. и Р. Г. Ц. иск по чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, представляващ пасище-мера с площ от 2.266 дка, находящ се в землището на [населено място], м.”Л. и други” и съставляващ имот № 050012 по картата на землището, както и искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нот.акт № 137/93г..
Със същото решение е потвърдено и решение от 17.07.14г. по гр.д.№ 279/14г. на Радомирския районен съд за допълване на посоченото решение на ТРС, като е отхвърлен като неоснователен искът на Е. Г. Д. против Р. И. М., С. Г. П. и Р. Г. Ц. по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията си в посочения имот, с които пречат на ищцата да упражни правото си на собственост и да ползва имота по предназначение, както и да премахнат построената в мястото жилищна сграда, а ако не сторят това, ищцата да премахне сградата от свое име и за тяхна сметка, и с което е прекратено производството по иска за признаване за установено, че наследодателят на ответниците Г. Д. М., респ. самите ответници не са могли да придобият имота по наследство и давност но владение.
По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Е. Д. и ответницата Р. М. са наследници по закон на общия им наследодател Г. Г. Г., който починал през 1949г. и е оставил за свои наследници шест деца. С решение № 49-1 от 28.10.99г. на ОСЗ-Трън е възстановено правото на собственост върху процесния имот в стари реални граници на наследниците на Г. /Г./ Г. по заявление на Г. А. Г., който е негов внук и баща на ищцата, която с договори за продажба на наследство е придобила от останалите наследници на нейния дядо А. Г. Г. наследствените им права. С нот. акт № 137/93г. Г. Д. М. /съпруг на първата ответница и баща на останалите две ответници/ е признат за собственик на дворно място от около 600 кв.м. в [населено място], Махала „П.”, ведно с построената в него паянтова жилищна сграда. Сградата е построена през 1985г.-1986г. и е в режим на търпимост.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск е отхвърлен, въззивният съд е приел, че решението на ОСЗ за реституция на процесния имот е нищожно и не е произвело правно действие, тъй като този имот не е бил заявен за възстановяване и административният орган не е имал компетентността да възстановява правото на собственост върху него. С оглед на това е отхвърлен и негаторният иск по чл.109 ЗС, а по отношение на отрицателния установителен иск са изложени съображения, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяването на такъв иск.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи; 2.Може ли да се осъществи пълно доказване само при косвени доказателства; 3.Какви са предели на косвения съдебен контрол на решенията на ПК или ОСЗ и 4. Каква е валидността на решението на ОСЗ за възстановяване право на собственост върху земи в реални граници по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и какъв е статутът на тези земи.
Ответниците по жалбата не са взели становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен от касатора въпрос не e решен в противоречие с посочената от него многобройна задължителна практика на ВКС /Р № 223 по гр.д.№ 1006/12г., ІV г.о. и др./ относно задълженията на въззивния съд за обсъждане на събраните по делото доказателства и на доводите на страните и за мотивираност на съдебното решение, произтичащи от разпоредбите на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като в случая тези изисквания са спазени в обжалваното решение. Решаващият извод на съда, че процесният имот не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ е направен след обсъждане на събраните в тази насока от първата инстанция доказателства, вкл. гласни и заключения на вещо лице, като същевременно във въззивната жалба не са посочени допуснати от районния съд процесуални нарушения, които да са попречили на страната да ангажира допълнителни доказателства. Съгласно практиката на ВКС самото несъгласие на касатора с доказателствата по делото не означава във всички случаи наличие на твърдяното от него процесуално нарушение, след като въззивният съд е включил в съобразителната част на решението си своите изводи, въз основа на обсъдените доказателства и доводи на страните, относно релевантните за спора факти и с оглед на тях е направил своите правни изводи достатъчно ясно, пълно и точно.
Вторият въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС /Р № 226 по гр.д.№ 921/10г. на ІV г.о. и др./, според която пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт В обжалваното решение не е взето друго становище по този въпрос, а е прието, че пълно доказване на факта на заявяване на процесния имот за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ не е проведено, а от събраните по делото доказателства е установено обратното.
Следващият въпрос за пределите на косвения съдебен контрол върху решенията за реституция на земеделски земи отново не е решен в противоречие с ТР № 9/12г. на ОСГК на ВКС и Р № 183 по гр.д.№ 2070/13г. и Р № 298 по гр.д.№ 3296/13г. на ВКС, ІІ г.о., според която практика ответникът по предявен иск за собственост, основан на земеделска реституция, не може да възразява, че лицето на което е възстановено правото на собственост, респ. неговите наследодатели не са били собственици към момента на образуване на ТКЗС или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, респ. че той може да се брани с възражения за материална законосъобразност на решението за реституция само във връзка със свои противопоставими права /изтекла давност, извършване на законен строеж в сроковете по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ/. Противоречие липсва, тъй като настоящият случай е друг – с отговора на исковата молба ответниците са възразили, че процесният имот не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно не е подлежал на реституция, както и че са придобили имота по давност. Освен това посоченото тълкувателно решение се отнася за ответници, противопоставящи права по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Във връзка с релевираното по този въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът се позовава на противоречие с няколко решения на административни съдилища, която практика съгласно ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.3 не се включва в приложното поле на тази разпоредба и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
По отношение на релевираното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т.4 на това тълкувателно решение предпоставки, които в случая липсват, тъй като по поставения въпрос налице задължителна съдебна практика, която се споделя от настоящия състав.
Това се отнася и до последния въпрос, който освен това се свърза с конкретна фактическа обстановка и не предполага даването на принципен отговор, респ. няма отношение към настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 49 от 11.03.16г., постановено по гр.д.№ 668/14г. на Кюстендилския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: