5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1000
София, 26.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1470 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. Г., против въззивното решение № 677 от 19 ноември 2012 г., постановено по в.гр.д. № 779 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2012 г., с което е отменено решение № 204 от 16 февруари 2010г., постановено по гр.д. № 6094 по описа на районния съд в гр. Русе за 2009 г. и вместо него е отменено като незаконосъобразно дисциплинарното уволнение на И. Г. Ч., Ч. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и касаторът е осъден да й заплати 4788 лева обезщетение за оставането й без работа за периода 11 септември 2009 г. – 11 март 2010 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и разноски.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото с отменителното решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане, без да са дадени указания за събиране на нови доказателства, но при повторното разглеждане на делото съдът е нарушил чл. 269 ГПК и забраната за събиране на нови доказателства по чл. 266, ал. 1 ГПК – без да е направено искане с въззивната жалба съдът служебно е назначил медицинска експертиза, на която е основано обжалваното решение; съдът не обсъдил възраженията по представените с исковата молба амбулаторен лист и рецептурна книжка, липсата на достоверна дата върху тях и искането те да бъдат изключени като доказателства по делото, като не е изложил мотиви, нито е препратил към първоинстанционното решение; представените доказателства не установяват наличието на заболяване, защитено по реда на чл. 333, ал. 1 КТ към момента на уволнението на ищцата – еднократно в амбулаторния лист е посочено наличие на кръвна захар, което не доказва заболяване към момента на прекратяване на трудовия договор; вписването на заболяването в рецептурната книжка без дата не установява наличие на заболяването към момента на уволнението, а и липсва заверка на Р.; назначената експертиза е приета безкритично, а и се основава на предположение дали заболяването на ищцата е идентично със записано такова в Наредба № 5/87 г.; ищцата умишлено е въвела в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване, тъй като не е изпълнила задължението си по длъжностна характеристика и Правилника за вътрешния трудов ред да уведоми работодателя за наличието и появата на защитимо заболяване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпросите: налице ли е умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя, че работникът не страда от заболяване, за което се предвижда закрила, в случаите, когато последният не е изпълнил законно нареждане на работодателя, визирано в Правилника за вътрешния трудов ред, че „работникът или служителят са длъжни своевременно да уведомят работодателя за настъпили промени в здравословното им състояние, като представят и документ от компетентния орган, удостоверяващ наличието на съответното заболяване”, който той по длъжностна характеристика е длъжен да спазва и изпълнява, неизпълнението на това основно трудово задължение на работни по чл. 126, т. 7 и 10 КТ съставлява ли умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя, че работникът не страда от заболяване, за което се предвижда закрила (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК); допустимо ли е служебното събиране на доказателства от въззивния съд – непоискани с въззивната жалба, за събирането на които е настъпила преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК (сочат се три решения на ВКС по чл. 290 ГПК); може ли въззивния съд да основе решението си на съображения, касаещи пороци извън заявените в жалбата (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК).
Ответницата И. Г. Ч. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. Х., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че констатираното от ВКС с отменителното решение процесуално нарушение е отстранено, прието е заключение на медицинска експертиза, според която ищцата страда от заболяването „неинсулиново зависим захарен диабет” – вид захарен диабет по действащата Международна класификация на болестите, а по смисъла на Наредба № 5/87 г. може да бъде определено като „захарна болест”; данните по делото и експертизата водят до извода, че към датата на дисциплинарното уволнение ищцата е страдала от едно от заболяванията в сочената наредба; работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е длъжен да изиска от работника информация дали не страда от защитимо заболяване, и правно ирелевантно за изхода на спора е дали работодателят разполага с информация за тези обстоятелства към предходен момент, защото задължението му следва да бъде осъществено към момента на прекратяване на трудовия договор; няма установен факт, че работодателят е бил умишлено въведен в заблуждение от ищцата, а тезата му се гради върху декларация, подписана през 2006 г.
К. съд приема, че не са налице основанията, сочени от касатора, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпрос по твърдението на касатора за умишлено въвеждане в заблуждение от страна на ищцата, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила, предвид въведено в Правилника за вътрешния трудов ред задължение работникът да уведомява работодателя за настъпили промени в здравословното му състояние. По съответното твърдение въззивният съд приема, че факти за умишлено въвеждане на работодателя в заблуждение няма, тъй като подадената отрицателна декларация от ищцата е в много по-ранен момент, а задължението на работодателя е да изиска сведения от работника към момента на уволнението. Следователно относимият правен въпрос в случая е отменя ли се задължението на работодателя по чл. 333, ал. 1 КТ да изиска сведения от работника дали не попада под закрилата на Наредба № 5/87 г. към момента на уволнението, ако в предходен, отдалечен във времето момент работникът е подал декларация, че не страда от съответните заболявания. В цитираното от касатора решение № 492 по гр.д. № 477/2010 г., ІV г.о. ВКС приема, че единственият релевантен факт за закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ е дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от наредбата, като изрично подчертава, че е без значение дали работникът е уведомил работодателя си за налично заболяване. Когато приема, че изключение от обективния характер на закрилата има само в случай, че работникът умишлено е въвел работодателя в заблуда, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила, съдът има предвид случаи, в които работникът при искане на работодателя изрично заявява, че не страда от подобно заболяване, а използва неговото съществуване за атакуване на работодателски акт или за друга изгода. Разглежданият случай не е такъв, поради което касационното обжалване не се допуска.
Вторият и третият въпрос касаят твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, но не вземат предвид мотивите на отменителното решение на ВКС. В отменителното решение № 172 по гр.д. № 1285/2010 г., ІІІ г.о., се приема, че оспорването на твърдението на ищцата за това, че е болна от захарен диабет, е поддържано и пред двете инстанции от ответната страна, но първата инстанция не е дала указания, а въззивният съд не е обсъдил спора, възраженията и доводите в тази връзка, а това е било необходимо условие, за да премине към доводите по приложението на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, още и в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК не са били изяснени становищата на страните по спорния въпрос, вследствие на което при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Макар изрично да не е посочено, че следва да бъде назначена съдебна експертиза по спорния въпрос, съдът е приел, че спорът е останал неизяснен, като не е посочил изрично какви доказателства следва да бъдат съобразени и събрани, тъй като е приел, че е налице нарушение още при подготвителното заседание на въззивния съд и връщането на делото е съгласно правилото, според което съдът връща делото за ново разглеждане само в случай, че се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. Следователно, разрешеният правен въпрос в случая е какви са правилата за въззивното производство в случай на отмяна на въззивно решение от касационния съд при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК и какво е приложението в този случай на чл. 266, респ. чл. 269 ГПК. Този правен въпрос обаче не е поставен, поради което липсва основание за допускане на касационното обжалване, а представената съдебна практика не следва да се обсъжда.
Ответницата претендира присъждане на разноски за касационното производство, които са в размер на 250 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, и й се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 677 от 19 ноември 2012 г., постановено по в.гр.д. № 779 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2012 г.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], да заплати на И. Г. Ч. от [населено място], [улица], ет. , ап. , сумата от 250,00 (двеста и петдесет) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: