ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1001
София, 27.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на днадесет и седми септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 88 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. прокуратура Пловдив /контролираща страна/ чрез прокурор О. У. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 14.Х.2009г. по в.гр.д. № 568/2009г.
Ответниците по касационната жалба С. В. А. от с.Конаре, общ.Гурково, О. следствена служба /ОСС/ С. Загора и Прокуратура на РБ /ПРБ/ не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е отменил решението на Старозагорския ОС от 13.ІV.2009г. по гр.д. № 1071/2008г. в отхвърлителните му части за сумите от по 5000лв. обезщетения за неимуществени вреди по исковете срещу О. С. Загора и ПРБ и частично относно присъдени разноски и държавна такса и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ПРБ /в лично качество и като правоприемник на О./ 10000лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.302 ал.1 б. “а” във вр. с чл.301 ал.1 от НК, наказателното производство пжо което е прекратено, и от незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение, ведно със законната лихва, считано от 27.ІХ.2001г. до окончателното изхплащане. В останалите му отхвърлителни части по исковете на А. срещу ПРБ и О. първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението в обжалваната му уважителна част въззивният съд е приел, че с постановление от 30.ХІІ.1999г. срещу ищеца е образувано сл.д. № 560/1999г. по описа на О. Ст.Загора за престъпление по чл.302 т.1 и т.2 във вр. с чл.301 от НК, на същата дата му е взета мярка за неотклонение “задържане под стража”, изменена с определение от 07.ІІ.2000г. в “парична гаранция”, че въз основа на внесен от О. прокература Ст.Загора обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 395/2000г. по описа на ОС Ст.Загора, постановената по което осъдителна присъда е отменена от АС Пловдив с решение от 23.V.2001г. по в.н.а.х.д. № 70/2001г. и делото е върнато на ОП Ст.Загора, която с влязло в сила постановление от 19.ІХ.2001г. е прекратила наказателното производство поради недоказаност на обвинението. Тези обстоятелства обуславят наличието на предпоставките по чл.2 т.2 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ПРБ в лично качество и като правоприемник на О. за причинените на ищеца вреди от незаконно повдигнатото му обвинение и вземане на мярка за неотклонение “задържане под стража” /т.13 от ТР № 3/2004г. на ОСГК/. С оглед характерът и тежестта на незаконното обвинение, наложената мярка за неотклонение и продължителността на задържането, продължителността на периода , през който обвинението е било поддържано, вида и степента на неимуществените вреди – злепоставяне пред близки, приятели, роднини, колеги и пред обществото, особено явно поради медийното отразяване на случая, ескалиране на семейни конфликти и катаклизми, стрес, включително и от участието в следствени действия и съдебни заседания, притеснение, загуба на самочувствие, разстройство на физическото и психическо здраве, изгубване на доверието в правозащитните институции, препятстване на професионалното развитие и реализация, финансови затруднения поради мярката “парична гаранция”, е прието, че дължимото обезщетение е в размер на 10000лв., ведно с лихва от 19.ІХ.2001г. /т.4 от ТР № 3/2004г./.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС по аналогични правни спорове, разисквания по казуса проблем е решаван нееднакво от съдилищата и е свързан с точното прилагане на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетение се дължи за всички преки и непосредствени вреди от увреждането, като преки са само тези, които са нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, а непосредствени са настъпилите по време и място, следващо противоправния резултат. Присъденото обезщетение е прекомерно високо и не съответства на практиката на съда, обективирана в решение № 7/03.ІІ.2004г. по гр.д. № 947/2003г. на ВКС ІV ГО, по което за задържане под стража през 1997г. е присъдено обезщетение 1000лв., и в решение № 4/21.ІІ.2005г. по гр.д. № 2596/2004г. на ВКС ІV ГО, с което за аналогичен случай през 2001г. е присъдено обезщетение в размер на 3000лв. В противоречие с константната практика на ВКС въззивният съд не обсъдил всички събрани по делото доказателства, без да се сочи кои. Недоказването по делото от ищеца, че в резултат на воденото срещу него наказателно производство е претърпял неимуществени вреди, вменява на съда да отхвърли иска.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС/ предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът е формулирал по посочения начин само въпросът по приложението на чл.52 от ЗЗД. Този въпрос е съществен за резултата по делото, но той е решен в съответствие със закона и не е налице твърдяното му противоречиво разрешаване от съдилищата. В съответствие с константната съдебна практика при определяне размера на дължимото се обезщетение са взети предвид съобразно заложеният в посочената разпоредба принцип на справедливост всички обстоятелства, определящи вида и тежестта на причиненото на ищеца увреждане от незаконното му обвинение и задържане под стража. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест за всеки отделен казус, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Следователно е невъзможно да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по този въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до развитие на правото.
Останалите релевирани в изложението съображения обективират преценката на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение и за недоказаност на предявения иск, които представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и подлежат на касационен контрол едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, № 175 от 14.Х.2009г. по гр.д. № 568/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: