ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1001
София, 03.09.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2007 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.Г. като процесуален представител на М. Г. П. от С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 26.І.2015г. по в.гр.д. № 1646/2012г.
Ответницата по касационната жалба И. Л. Ш. от С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител адвокат Кр.Я. е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 26.І.2015г. САС е отменил решението на СГС от 13.ІІ.2012г. по гр.д № 9661/2011г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлен предявеният от М. Г.Г. срещу Р. Ив.Ш., починала по време на процеса и заместена от наследницатата си по закон И. Л.Ш., иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 07.ІІ.2011г. предварителен договор за продажба от Р. Ш. на М. Г. на апартамент в С., подробно индивидуализиран.
Въззивният съд е взел предвид, че за първи път с въззивната жалба е оспорена автентичността на представените по делото предварителен договор и пълномощно, дадено от Р. Ш. на адв.П. за представителство пред СГС, но е допуснал исканата с жалбата графологическа експертиза, обосновавайки се с обстоятелството, че в първоинстанционното производство Р.Щ. е призовавана чрез адв.П., пълномощното за процесуалното представителство е представено от адвокатката, която заявила, че е била уведомена от пълномощника на противната страна за завеждане на делото и че иска призоваване на ответницата чрез нея; съдът е счел в тази връзка, че ако пълномощното не е подписано от Р.Ш., призоваването й в първоинстанционно производство би било нередовно и оспорването на автентичността на предварителния договор и искането за допускане на експертиза биха били своевременно заявени. Въз основа на две съдебно-графологически експертизи съдът е направил извод, че пълномощното на адв.П. е подписано от Р.Ш.. След смъртта на Р.Ш. на 21.ХІ.2012г. конституираната като жалбоподател нейна законна наследница е представила решение на СГС от 10.ХІІ.2012г. по гр.д. № 3145/2012г. /образувано преди настъпилата смърт, с оглед на което впоследствие решението е обезсилено/, с което първата е поставена под пълно запрещение поради невъзможност да разбира и да ръководи действията си. Във връзка с това САС, като е намерил, че твърденията във въззивната жалба /за оспорване на предварителния договор и на адвокатското пълномощно/ са останали неуточнени, е предоставил възможност за това на наследницата, която с молба от 31.VІІ.2013г. е направила възражение за унищожаване на предварителния договор и на пълномощното. С протоколно определение от 14.Х.2013г. в изпълнение на чл.146 ал.1 и ал.2 ГПК съдът е докладвал възражението. Събрани са в тази насока писмени доказателства, свидетелски показания и са изслушани единична и тройна съдебно-психиатрични експертизи. Прието е, че възражението за унищожаемост на предварителния договор не е преклудирано и следва да бъде разгледано по същество, защото Р.Ш., макар и подписала бланката на адвокатското пълномощно, не е знаела за образуваното срещу нея дело, не е натоварвала адв.П. с процесуално представителство по него /в тази връзка съдът е подложил на преценка пълномощното съобразно чл.178 ал.2 ГПК с оглед поправките и добавянията в него, липсата на посочен номер на делото, по което да се осъществява представителство, че на мястото за вида на процесуалните действия е записано „да получи и/или плати суми за уравняване”, че към датата, посочена в пълномощното, делото все още не е било образувано/ и не е била надлежно представлявана. Съдът е приел за основателно възражението за недействителност на предварителния договор. Дал е вяра на единичната експертиза на д-р Р. и на особеното й мнение към тройната такава, намирайки ги за компетентни и обективно изготвени и без оборващи ги доказателства. Взето е предвид, че и тримата експерти са със становище, че Р.Ш. е страдала от съдова деменция от 2008г., характеризираща се с предходни помрачения и с продължителни психози с халюцинаторни картини, с характерна склонност към ксолебания в интензивността на болестните прояви – подобрение или влошаване, а от 2004г. – от мозъчно съдова болест, характерна с нарушения на паметта, промяна на характера на личността и емоционална неуравновесеност. Прието е, че съвкупната преценка на събраните доказателства /заключението на единичната и особеното мнение по тричленната експертизи, показанията на св..Г., гр.д. № 3145/2012г../ налага извод, че Р.Ш. е страдала от съдова деменция с наличие на други налудни симптоми, с интелектуален упадък и параноидни налудности и се е намирала в състояние на оглупяване с психоза, ограничаващо възмогността й да следи за работите си и да се грижи за интересите си и към датата на сключване на предварителния договор; доказано е, че от 2008г. до смъртта си Ш. е имала моменти на подобрение и влошаване на състоянието, което следва от показанията на св.Г., имаща трайни и непосредствени лични впечатления; този извод не се оборва ангажираните от ищцата гласни доказателства, нито от заключението на другите две вещи лица от състава на тройната експертиза; показанията на свидетеля на ищцата д-р П. /че Р.Ш. е имала начален психоорганичен синдром и леко разстройство на съзнанието при прегледа й от него преди подписване на предварителния договор/ са преценени съобразно чл.172 ГПК, като с оглед обстоятелството, че свидетелят е имал само еднократен контакт с Ш. и е бил лично ангажиран да издаде документ за психичното й състояние преди сключването на някаква сделка, съдът е намерил за незаинтересовани единствено показанията на св.Г., установяваща, че след 2008г. Ш. не е била добре, не е могла да се обслужва сама, трудно се движела, а на моменти била неадекватна и не е разпознавала заобикалящите я. Взети са предвид и възрастта на Р.Ш. /84 години/, начинът й на живот към извършване на сделката, свързан със зависимост от други хора относно задоволяване на елементарните житейски потребности – обслужване, хранене, придвижване, почистване, ограничените й социални контакти, и е прието, че към сключването на предварителния договор тя не е била в състояние, обективно позволяващо й разумно, съзнателно, свободно, без външна намеса да формира и да изразява воля за разпореждане с недвижимия имот; договорът е подписан от дееспособно лице, което при сключването му не е могло в пълна степен да разбира и да ръководи действията си поради заболяването си, договорът е унищожаем поради порок на волята на прехвърлителката и не следва да бъде обявяван за окончателен. Заключението на двете вещи лица от тройната експертиза не е е кредитирано, тъй като съдът го е счел за необективно изготвено и базирано на предположения, от тяхното становище не може да се направи категоричен извод, че Ш. е била в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи по смисъла на закона.
В изложението на М. Г.П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. за несъобразяване на правилата за времето на извършване на някои съществени процесуални действия и специално пределния момент, до който може да бъде предприет нов защитен способ и свързаните с това доказателствени искания /приел за разглеждане правоунищожително възражение – изцяло нов защитен способ /без той да се конкретизира/, направено едва след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция – в хода по същество/ – в противоречие с практиката на ВКС /т.4 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК/; 2. за предметните рамки на въззивното производство /съдът не дължал служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение извън заявените във въззивната жалба оплаквания/ – в противоречие с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК; 3. събирането на нови доказателства, заявени за първи път в хода по същество пред въззивния съд, било в противоречие с практиката на ВКС; 4. за начина за формиране на вътрешното убеждение на съда при спазване и на правилата на формалната логика /превратно били тълкувани част от доказателствата, на други доказателствената стойност била игнорирана, задължението ясно, точно и конкретно да се изразява приетото за установено, да се посочват доказателствата за изводите с обосновка защо се кредитират едни доказателства и факти, а други – не, съдът изпълнил формално, без излагането на аргументи; безкритично било възприето заключението на единичната експертиза и пренебрегнато това на тройната, без съобразяване, че при по-задълбочен анализ се установява липса на противоречие помежду им, не били изследвани предпоставките, на които е основана тройната експертиза, които са много по-достоверни и обективни от тези, на които се основава единичната; не било съобразено несъответствието между съобразителната и заключителната части на единичната експертиза, изразяващо се в условността на първата и категоричността на втората част; не било съобразено, че и двете експертизи са основани на косвени данни, поради което те не са категорични, а вероятни, а съдът възприел извод за категорична установеност на изследваното обстоятелство; съдът формирал извод от частен документ, който няма доказателствена стойност – непосочен конкретно/ – в противоречие с т.3, 7 и 8 от ППВС № 1/1953г., т.12 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, т.3 от ТР № 2/2004г. на ОСГК; 5. достатъчно ли е лице да не може в пълна степен да разбира и ръководи действията си, за да се приеме, че то е неспособно да сключи определен договор; каква е степента на частичната невъзможност лице да разбира и ръководи действията си, за да се приеме, че то е неспособно да изразява правно валидна воля – по който въпрос нямало задължителна съдебна практика и тълкуването му щяло да спомогне за уеднаквяването й по причина на особеностите на проявление на високоабстрактната правна норма в конкретни хипотези, като в случая щяло да се изясни установеното в закона правило и начинът на прилагането му в истинския й смисъл.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е неотносим към изхода на спора по делото, тъй като в хода на делото по същество пред въззивния съд /каквото е изрично заявеното условие във въпроса/ няма направено от ответната страна правоунищожително възражение /в този етап на въззивното производство заявени от процесуалния й представител адвокат Я. са само искане за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на иска, както и за присъждане на разноски/, а друга конкретизация на възражението, което касаторът е имал предвид с поставения въпрос, в изложението не е направена. Същото се отнася и до втория процесуалноправен въпрос /за предметните рамки на въззивното производство/ – и с него не е конкретизирано незаявеното с въззивната жалба възражение срещу иска, във връзка с което съдът не дължал проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт. Така поставени, въпросите имат теоретичен характер, а това е пречка да се прецени значението им за спора. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касационният съд няма правомощие да определи служебно въпросите от значение за спора, по които се е произнесъл въззивният съд. За пълнота следва да се посочи, че като основание за допускане на касационно обжалване не е релевирано и произнасянето от съда по обуславящия въпрос за допустимостта в случая на уточняването на твърденията на жалбоподателката във въззивната й жалба, с които оспорва предварителния договор и пълномощното, при което дори да се приеме, че първите два поставени въпроса са относими, те сами по себе си не са от значение за изхода на спора.
Не се обосновава наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по третия поставен от касатора процесуалноправен въпрос с представеното решение на ВКС ІІ ТО по т.д. № 311/2010г. Според обективираната в него задължителна практика възможността да се сочат и представят нови доказателства пред въззивната инстанция е ограничена до изчерпателно посочените в чл.266 ал.1 и ал.2 ГПК хипотези, в които пропускът да се ангажират доказателства до приключване на първоинстанционното производство не се дължи на неоправдано процесуално бездействие на страните, а на причини извън тяхното поведение. В тази насока се е произнесло и ОСГТК с т.4 от ТР № 1/2013г., приемайки, че преклузията по чл.131 ГПК не се отнася за случаите, когато страната не по небрежност, а по обективни причини не е взела участие в първоинстанционното производство, в какъвто смисъл е обуславящия решаващ извод в атакуваното решение, произнасянето по въпрос във връзка с който също не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия поставен в изложението въпрос /и то само във връзка с преценката на представените медицински заключения, тъй като останалите твърдения в изложението във връзка с въпроса са бланкетни, без посочване относно кои обстоятелства и доказателства начинът на формиране на вътрешното убеждение на съда е порочно/ въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената от касатора практика. В съответствие с т.3 от ППВС № 1/1957г., с решенията на ВКС по гр.д. № 1006/2012г. ІV ГО, по гр.д. № 1163/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 1814/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 59/2011г. І ГО
и по гр.д. № 3194/2013г. І ГО съдът е изложил съображения защо е дал вяра на заключението на единичната експертиза като едно от представените относими към приложението на чл.31 ЗЗД доказателства, мотивирано е преценил по отделно и в съвкупност всички такива доказателства, като не е кредитирал показанията на св.П., а е дал вяра на показанията на св.Г. поради нейната незаинтересованост от изхода на делото и трайните й лични и непосредствени впечатления от поведението и състоянието на Р.Ш., констатирал е, че и според трите вещи лица Р.Ш. е страдала от съдова деменция от 2008г., че становището на двете вещи лица от тройната експертиза не е в съответствие с показанията на посочената свидетелка, при което заключението им е необективно, основано на предположения, както и че не са събрани доказателства, оборващи заключението на единичната експертиза. Останалите релевирани в изложението съображения във връзка с четвъртия процесуалноправен въпрос обективират личната преценка на касатора за годността и за доказателствената сила на единичната и тройната медицински експертизи, които представляват твърдения за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, т.е. основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, а те се подлагат на проверка при допуснато касационно обжалване.
Петият въпрос е неотносим към изхода на спора по делото. Това е така, тъй като въззивният съд не е формирал извод в атакуваното решение за установена частична степен на невъзможност на Р.Ш. да разбира и да ръководи действията си поради заболяването, от което е страдала – изводът е, че не е могла в пълна степен да разбира и да ръководи действията си. С оглед на това поставеният въпрос има теоретичен характер, при което по него не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 4 състав, № 175 от 26.І.2015г. по гр.д № 1646/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: