ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1002
София, 26.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1368 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А.Д. като процесуален представител на [фирма] София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 21.І.2012г. по в.гр.д. № 1303/2007г.
Ответницата по касационната жалба Р. А. /А./, живуща в САЩ, в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез пълномощниците си адв.Г. и адв.П. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане е оставил в сила решението на СГС от 09.ХІІ.2002г. по гр.д. № 804/2000г., с което [фирма] е осъдено да заплати на Р. А. 70000лв. обезщетение за лишаването й от ползване на недвижим имот през перишода 01.VІІІ.1995г. – 31.VІІ.2000г., ведно със законната лихва, считано от 18.ІХ.2000г. до окончателното им изплащане, и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД е основателен. Ищцата е наследник на Ф. А., починал през 1998г., от когото процесният имот /дворно място с площ 5818 кв.м, представляващ имот № 6 кв.81 по плана на София кв.%П. – Суха река”, и построените в него фабрични сгради на 3235 кв.м/ е национализиран през 1947г. по ЗНЧИМП; към влизането в сила на ЗВСОНИ имотът, съществуващ реално в размерите при отчуждаването му, е бил част от активите на ДФ „И.”, праводател на ответното дружество; налице са били поради това предвидените в чл.2 ал.3 ЗВСОНИ предпоставки за възстановяване собствеността върху него на наследодателя на ищцата пряко по силата на закона в момента на влизането му през 1992г. в сила. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че имотът не подлежи на реституция по силата на чл.17а ЗППДОП /отм./. Прието е в тази връзка, че тази разпоредба, както и първоначалната нормативна уредба в същия смисъл, съдържаща се в ПМС № 201/25.Х.1993г., са приети след влизането в сила на ЗВСОНИ и че не им е придавано обратно действие /а нормите са материалноправни/, поради което са неприложими в случая. По същите съображения като неоснователно е оценено позоваването на ответника и на чл.18 вр. с пар.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ – целият ЗППДОП /отм./, в т.ч. и посочените негови материалноправни разпоредби, са влезли в сила през м.май 1992г., т.е. след ЗВСОНИ, и са неприложими в случая; освен това, наследодателят на ищцата чрез пълномощник е отправил четири писма до ответното дружество, до ресорното му министерство и до приватизиралото го [фирма], с които той ясно, категорично и изрично е заявил вещното си право на собственост върху процесния имот, като с писмо на Министерство на промишлеността до Агенцията по приватизация от 13.ІХ.1996г., т.е. в двумесечния срок от обнародването на решението за приватизация, предвиден в посочения пар.6, органът по приватизация е уведомен за постъпилите претенции на наследодателя на ищцата за въвод във владение.по пар.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./. Имотът, собственост на ищцата, е ползван през процесния период от ответното дружество без основание, поради което се дължи обезщетението в присъдения размер, определен въз основа на заключение на вещо лице.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на иска за обезщетение, когато с оглед твърденията в исковата молба е видно, че имотът не е във владение на ищеца и е оспорено правото му на собственост или такъв иск би бил допустим с оглед необходимостта съдът да се произнесе относно правото на собственост само като субективно съединен иск по чл.108 ЗС, обоснован с твърденията, че съгласно практиката, обективирана в решение № 178/30.VІ.1986г. на ОСГК и решение по гр.д. № 519/1995г. ІV ГО, когато собственикът разполага с осъдителен иск за собственост, е недопустимо предявяване на установителен поради липса на правен интерес, и че по настоящото дело било налице произнасяне относно собственост в производство по иск за обезщетение, въпреки че имотът не е във владение на ищцата и е оспорено правото й на собственост. Въпросът бил от значение за точното прилагане на закона. В противоречие с практиката на ВКС І ГО, обективирана в решение по гр.д. № 1347/2009г., съдът приел, че наследодателят на ищцата е придобил имота на основание чл.2 ал.1 вр. с ал.2 ЗВСОНИ от датата на влизането му в сила, въпреки че към този момент той бил американски гражданин по смисъла на чл.22 КРБ и чл.29 ЗС. При тези обстоятелства имотът оставал в собственост на ДФ „И.”, по силата на Разпореждане № 70/1993г. на МС преминал в патримониума на [фирма]. По силата на ПМС № 201/1993г. имотът станал собственост на дружеството, независимо от това, че е деактуван като държавен със заповед от 1994г. на кмета на СО, която, освен че не може да легитимира наследодателя като собственик, към момента на издаването й са в сила разпоредбите на чл.22 КРБ и на чл.29 ЗС. Наследството се откривало през 1998г. след приватизирането на дружеството, но към тази дата имотът не бил държавен, а частна собственост на дружеството, поради което ищцата не можела да претендира собствеността по наследство, каквато възможност допускат посочените разпоредби. В противоречие с решение на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 4378/2007г. било приетото, че при липса на данни ищецът да е уведомил органа по чл.3 ЗППДОП /отм./ в установения срок, правото му да претендира реално възстановяване на имота не е преклудирано, т.е. не е трансформирано в право на обезщетение. Установено било, че в АП се намирали писма с претенции за собственост, но адресирани не до АП, а до трети лица, тези писма били подадени до третите лица извън срока по пар.6 ал.2 ПЗР на ЗППДОП /отм./. Писмата били предоставени на АП не от ищеца, а от трети лица, поради което липсвало такова уведомление.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставените от касатора въпроси не следва да бъде допускано. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, който определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставените от касатора въпроси въззивният съд не се е произнесъл.
Във връзка с първия въпрос това е така, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл само по иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Обстоятелството, че в мотивите си съдът е изложил съображения и по твърдението на ищеца /заместен след смъртта му от неговия наследник/ още в исковата му молба, че е собственик на процесния имот по силата на реституция, на което е основана претенцията, предмет на делото, следователно имащо преюдициално /обуславящо я/ значение, не означава произнасяне нито по иск по чл.108 ЗС, нито по инцидентен установителен иск по чл.118 ГПК /отм./. Следователно сочената във връзка с този въпрос практика, според която липсва правен интерес от установителен иск за собственост, ако ищците може да предявят осъдителен такъв, не е относима в случая.
Във връзка с втория въпрос това е така, тъй като в атакуваното решение въобще липсват изводи по приложението в случая на чл.22 КРБ и по чл.29 ЗС.
Във връзка с третия въпрос това е така, тъй като решаващият извод в тази насока на въззивния съд не е, че липсват данни за уведомяването на органа по чл.3 ЗППДОП /отм./ в срока по пар.6 от ПЗР на с.з., а напротив, че такива данни са налице, което не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на това и така поставеният въпрос е неотносим към спора по делото.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства тя да е направила такива за настоящото касационно производство.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, № 171/21.І.2012г. по гр.д. № 1303/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: