4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1006
гр. София, 30 октомври 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1658 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3166/01.02.2017 г. на И. Г. П. срещу въззивно решение № 1624/09.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 2392/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което като е отменено решение № 1966/09.06.2016 г. по гр.д. № 9751/2015 г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Т. М. Т. иск по чл. 240 ЗЗД вр. с чл.101 ЗЗД за заплащане на сумата 25 000 лв., дължима съгласно договор за заем от 25.10.2011 г. и представляваща част от общия дълг в размер на 218 430 лв.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ встъпването в дълг само с изрично писмено изявление ли може да се направи, или е допустимо да се установи и чрез конклудентни действия; какъв е обемът на задълженията на третото лице при встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД; 2/ следва ли клаузите на договора да се тълкуват като се отчита действителната воля на страните и с оглед цялостното му съдържание. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, създадена по реда на чл.290 ГПК – решение № 504/26.07.2010 г по гр.д. № 420/2009 г., IV г.о.; решение № 100/20.06.2011 г. по гр.д. № 194/2010 г., II т.о.; решение № 447/18.02.2014 г. по гр.д. № 2340/2013 г., IV г.о.; решение № 34/17.02.2014 г. по гр.д. № 2586/2013 г., IV г.о., а по втория – че отговорът ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна по жалбата – Т. М. Т., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Касаторът е твърдял, че по сключен на 25.10.2011 г. договор за заем с [фирма], представлявано към този момент от съдружника и управител Т. М. Т., дружеството е получило на няколко вноски сумата общо 218 430 лв. със срок за издължаване до 30.12.2014 г. По делото не е имало спор, че парите са предадени от ищеца на [фирма]. Основният спорен въпрос се е свел до това, дали представляващият търговеца управител Т. Т. се е задължил за връщането на сумата към заемодателя и в лично качество, като твърденията в исковата молба са, че в съдържанието на договора е обективирано съглашение за встъпването на ответника като съдлъжник и солидарната му отговорност за плащането на дълга наред с [фирма]. За да отхвърли предявения частичен иск за сумата 25 000 лв., въззивната инстанция е посочила, че съгласно разпоредбата на чл.101 ЗЗД трето лице може да встъпи в като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника, по силата на което първоначалния длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. В случая съдържанието на представения договор за заем установява възникнало правоотношение само между ищеца /в качеството му на заемодател/ и дружеството, в качеството му на заемополучател, но не и облигационна връзка, породена от встъпване в дълг от страна на ответника като физическо лице. Тълкувайки, съобразно нормата на чл.20 ЗЗД, клаузите на договора и изявленията на страните, съдът е приел, че липсва каквото и да е изявление от страна на ответника като физическо лице за встъпване в дълга на дружеството – заемополучател и за поето солидарно задължение за връщането на сумата.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, IV г. о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Първият, формулиран в изложението на касатора въпрос е неотносим и не може да обуслави допускане на въззивното решение до касационен контрол. Константна е практиката на Върховния касационен съд, в т.ч. и сочената от касатора / решение № 378/30.12.2014 г. по гр.д. № 3020/2014 г., ІV г.о.; решение № 504/26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г., ІV г.о.; решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г. ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че съглашението за встъпване в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма. Съгласуваната между кредитор и трето лице, или длъжник и трето лице, воля за встъпване в дълг може да се установи не само с писмено съглашение, но и от други двустранни или едностранни документи, доказателства и изявления, установяващи точния характер на волеизявлението. В случая, въззивният съд не е приел, че законът предвижда определена форма, в която следва да се направи изявлението за встъпване в дълг, а е счел, че нито представеният договор за заем, нито останалите събрани в процеса доказателства, не установяват волеизявление на ответника за съзадължаване солидарно със заемополучателя [фирма] за връщане на кредита, получен от ищеца.
По втория въпрос в изложението също не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба. Във връзка с тълкуването и прилагането на нормата на чл.20 ЗЗД има създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика, която изключва приложното поле на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г., ІV г.о. е прието, че във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни или неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл.20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът, освен това, преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивното решение съответства на тези правни разрешения, а несъгласието на касатора с изводите на съда и изложената в тази връзка аргументация касае обосноваността на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Тълкувайки клаузите на договора във връзка една с друга и с оглед цялостното съдържание на съглашението, неговата обща цел и изразената от страните воля, въззивният съд е приел, че длъжник по договора за заем е единствено търговското дружество [фирма], респ., че такава облигационна връзка не е възникнала между ищеца като заемодател и ответника като съзадължено за връщането на заетата сума лице.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. За сумата от 170 лв., страната не е представила документ, удостоверяващ плащането / в договора за правна защита и съдействие е вписано, че сумата се заплаща „по сметка”, но платежен документ по делото не е представен /, поради което и съгласно приетото по т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, този разход не следва да бъде присъден.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1624 от 09.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 2392/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА И. Г. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на Т. М. Т., със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет.1, адв. Б. С., разноски за тази инстанция в размер на сумата 800 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.