О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.1006
гр.София,06.11. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 777/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
З. Е. Г. от гр. Б. е подала касационна жалба вх. № 6* от 12.05.2009 год. срещу въззивното решение № V* от 27.03.2009 год. по гр.дело № 76/2009 год. на Бургаския окръжен съд, пети въззивен граждански състав в частта, с която е отхвърлена претенцията й за установяване, че М. Х. К. не е собственик на гараж № 3 и стопанска сграда с площ от 18 кв.м. в УПИ *Х-896 в кв.65 по плана на кв.”М”, гр. Б. и не е суперфициар в същия имот на описаните постройки, както и в частта, с която е прието за установено по отношение на нея и съпруга й С. Д. Г., че М. Х. К. е собственик на гаражна клетка № 3 с площ 16.50 кв.м. и масивна стопанска сграда с площ 18 кв.м. в УПИ *Х-896 в кв.65. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението в обжалваните части.
Като основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение се поддържа, че по конкретния казус, касаещ различни аспекти на обема на суперфицията, нейното усвояване и имплицитното запазване на част от суперфицията при прехвърляне на собствеността върху изграден в изпълнение на учреденото право на строеж обект, няма приложима съдебна практика, а бурното развитие на строителството в страната, голяма част от което е въз основа на право на строеж, обуславя обществения интерес от точното прилагане на закона и е от значение за развитието на правото.
Ответниците по касация М. Х. К. и К. Х. К. от гр. Б. са на становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а по същество жалбата намират за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
За да постанови решението си в обжалваните от касаторите части в посочения смисъл, въззивният съд е приел, че през 1966 год. наследодателите на ответниците – заедно с три групи физически лица, придобили от държавата пълното право на строеж с ползване на държавна земя върху парцел **** в кв.30 по плана на с. М.рудник с площ от 1070 кв.м., обемът на което право включвал и суперфицията на гаража и стопанската постройка, поради което нарочен акт за учредяване на такива права извън договора от 09.02.1966 год. не бил нужен. Прието е за безспорно, че след построяване на жилищната сграда, К. придобили в режим на съпружеска имуществена общност ? идеална част от така учредената суперфиция, а след доброволната делба от 18.09.1991 год. на обектите в сградата, станали изключителни собственици на югозападния апартамент на втория етаж, заедно с прилежащото му избено помещение, както и с ? ид.части от общите части на сградата и толкова от правото на строеж върху чуждия имот. По делото е било безспорно, че на 09.04.1992 год. К. заменили този апартамент с друг-общински, като по тази сделка предали на общината апартамента, заедно с избено помещение, 0.25% идеални части от общите части на сградата ведно с право на строеж върху терена в размер на 92.64 кв.м. Не е било спорно, че с договор за продажба от 10.12.1993 год. О. Б. прехвърлила на С. Д. Г. и З. Е. Г. описания апартамент с принадлежностите му, включително и с правото на строеж върху терена в размер на 92.64 кв.м. С нотариален акт № 39 от 02.12.1992 год. Фруга и Х. К. били признати за собственици на стопанска масивна сграда и на гаражна клетка № 3, построени в УПИ *Х-896, ведно с право на строеж върху имота в размер на 164.84/1030 кв.м. ид.ч., а през 1995 год. надарили сина си М. Х. К. с тези имоти. Безспорно е било още, че стопанската сграда била построена въз основа на издадено на Х. К. строително разрешение № 64 от 07.02.1968 год. и в разрешения по скицата обем – 18 кв.м., а гаражната клетка № 3 е построена въз основа на разрешение за строеж № 182 от 03.12.1990 год. Не се е спорило и че фактическата власт върху двете постройки винаги е упражнявана от К. -родители, а след дарението през 1995 год. – от сина им М.
За да приеме, че изграждането на гаража и стопанските постройки е в рамките на обема на отстъпеното на наследодателите на ответниците К право на строеж върху процесния парцел, въззивният съд е приел, че след строежа на жилищната сграда, за Х. и Ф. К. останали неусвоени суперфициарни права върху парцела в размер на 67.86 кв.м. ид.ч., т.е. разликата между 160.5 кв.м. ид.ч., съставляващи ? от 642 кв.м. ид.ч. /удвоената максимално допустима застроена част от тогавашния парцел ****, възлизащ на 321 кв.м./ и принадлежащите към апартамента на К. 92.64 кв.м. ид.ч. право на строеж върху терена при замяната на това жилище с общинското жилище, според акта за собственост и документите по сделката от 09.04.1992 год. След приспадане и на квадратурата на гаража и на стопанската постройка от общата застроена част на парцела, въззивният съд е приел, че към момента на замяната на апартамента с общинското жилище за К. са останали още 33.36 кв.м. неусвоена суперфиция. Съобразявайки промяната на площта на процесния парцел ****към 2007 год. ПИ ІХ-896 в кв.65 съдържа 646 кв.м./ въззивният съд редуцирал правото на строеж с коефициент 0,6 /с който се намалява и площта на терена/ и приел, че на суперфицията на К. -родители от 1966 год. в размер на 160.5 кв.м. ид.ч. съответстват понастоящем 96.3 кв.м. ид.ч., въз основа на което приел, че към момента принадлежащото към апартамента право на строеж на гаража и стопанската постройка дори надхвърлят посочения по-горе редуциран размер.
Въззивният съд е приел по-нататък, че по отношение на ответниците К са изтекли повече от десет години от 1993 год. до завеждането на делото през м.юни 2008 год., за да придобият собствеността върху процесните сгради по давност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира,че изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, каквото съдържание би следвало да има допълнителното становище към касационната жалба вх. № 7* от 25.05.2009 год., всъщност съставлява доразвитие на оплакванията, изложени в жалбата с вх. № 6* от 12.05.2009 год., които обаче биха могли да се квалифицират като касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и като предпоставки по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В становището от 25.05.2009 год. жалбоподателката изразява несъгласието си с правните изводи на въззивната инстанция, касаещи размера на притежаваните от праводателите на К. суперфициарни права, като поддържа, че в договора за доброволна делба от 18.09.1991 год. процесните постройки не са били отразени съразмерно на притежавания от Х. и Ф. К. дял от правото на строеж върху терена и не са споменати в същия договор. Поддържа още, че тълкуването на клаузите на договора за отстъпване право на строеж върху общинска земя от 09.02.1992 год. давало основание да се приеме, че липсва учредяване на суперфиция /обща за всички суперфициари или индивидуална за К. /, годна да ги направи индивидуални собственици на постройки в парцела. На следващо място, поддържа, че изчисленията на въззивния съд /базирани на С. правила и норми, раздел „З”/ не отчитат факта, че към 1990 год. процесният имот вече се е намирал в границите на града. Накрая, жалбоподателката не споделя и доводите на въззивния съд за изтекла в полза М. К. придобивна давност, като твърди, че тъй като липсва учредена суперфиция за гараж и стопанска сграда, същите са незаконно изградени постройки и са собственост на държавата, предвид чл.86 ЗС.
Така формулираните оплаквания срещу въззивното решение не попадат в нито една от хипотезите, които включва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице тази предпоставка би трябвало: а/ произнасянето на съда да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което да се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; или б/ съдът за първи път да се произнася по даден правен спор или в/ да се изоставя едно тълкуване на закона, за да бъде възприето друго. Само по себе си твърдението, че по конкретния казус няма съдебна практика не съставлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото жалбоподателката не сочи неясноти или непълноти на приложимите материалноправни норми, нито с въззивното решение окръжният съд за първи път се е произнесъл по такъв правен спор или пък да е било изоставено едно тълкуване на закона и да е възприето друго.
В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V* от 27.03.2009 год. по гр.дело № 76/2009 год. на Бургаския окръжен съд, пети въззивен граждански състав по жалба вх. № 6* от 12.05.2009 год., подадена от З. Е. Г. от гр. Б..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!