6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1008
С., 3.11. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 14 октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 2979/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата Л. А. П. и по касационна жалба на ответника [фирма] [населено място] против въззивно решение № 100 от 14.01.2015г. по в. гр. дело № 3142/2014г. на Софийски апелативен съд, с което като е отменено решението от 28.02.2014г. по гр. дело № 102/2013г. на Видински окръжен съд, е признат за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие със закона – чл. 27, ал. 8 ЗСПЗЗ договор от 12.06.2009г. за покупко-продажба на недвижим имот – земя, частна държавна собственост, с който Министърът на земеделието и храните, представляван от Директора на Областна дирекция „Земеделие” – В. е продал на Л. А. П. поземлен имот № 1404 от кв. 134 по плана на [населено място], общ. Р., обл. В. по предявен от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните против Л. А. П. иск за прогласяване нищожността на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и е признато за установено по отношение на [фирма], че Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните е собственик на недвижим имот – поземлен имот № 1404, кв. 134 по плана на [населено място], общ. Р., обл. В. и на основание чл. 108 ЗС [фирма] е осъдено да предаде на Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните владението върху поземлен имот № 1404, кв. 134 по плана на [населено място], общ. Р., обл. В. с площ 199 852 кв. м.
В изложение за допускане на касационно обжалване касатора Л. А. П. оспорва изводите на въззивния съд, с които е уважен иска на Държавата за нищожност на договора за покупко-продажба и подлага на обсъждане, като правилни, изводите на първоинстанционния съд, който е възприел тезата поддържана от ответниците и е отхвърлил иска. Изложени са и пространни съображения, че по идентично дело въззивният съд е постановил решение, с което исковете са били отхвърлени и същото е подписано от съдията докладчик по настоящето дело, участвал като член на състава (касае се до решение по гр. дело № 1198/2014г. на САС, което с определение на ВКС е допуснато до касационно обжалване).
Изложението не съдържа конкретно изведен правен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да обуславя правната воля на съда за уважаване на иска като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, което е пречка да се селектира касационната жалба по значимост на въведен в предмета на делото правен въпрос от значение за изхода на спора, какъвто е характера на производството по чл. 288 ГПК. Изложението не покрива изискванията за допускане на касационно обжалване въведени с ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поради което решението не може да се допусне до касационно разглеждане по касационната жалба на Л. А. П..
Изложението за допускане на касационно обжалване от касатора [фирма] съдържа изведен правен въпрос от значение за формиране на решаващата воля на съда за изхода на спора. К. поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика е разрешен правния въпрос – произтича ли правото на собственост на държавата върху земеделски земи, които не подлежат на възстановяване, които са негодни за земеделско ползване, незаети със сгради и съоръжения на организациите по § 12 и § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, по силата на закона (ex lege) или е необходимо провеждане на процедура за установяване правото на собственост на държавата по реда на чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ във вр. с чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27 ППЗСПЗЗ. Представена е съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 14 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ относно характера и действието на решението на ПК – ТР № 1/97г. ОСГК на ВКС; по приложението на чл. 10,ал. 7, чл. 11, ал. 2, чл. 12, ал. 3 и чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ относно субектите на право на възстановяване на собствеността и други правни въпроси по цитираните разпоредби – ТР № 2/96 на ОСГК на ВС; по чл. 17, ал. 2 ГПК, чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, чл. 13, ал. 6 З. относно това, дали държавата е обвързана от административния акт за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи и възможността за косвен съдебен контрол върху такъв акт – ТР № 5/14.01.2013г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. дело № 397/93г. на ВС относно допустимостта на иск за собственост преди възстановяване собствеността върху земеделски земи в реални граници; решение по гр. дело № 797/2009г., първо г. о., ВКС, относно разпределяне на доказателствената тежест по установителен иск – положителен или отрицателен и възникване на правото на собственост върху възстановени земеделски земи; решение по гр. дело № 151/2010г., първо г. о., ВКС, относно това, кой прави преценката, кои земи подлежат на възстановяване – ПК или техническата служба при Общината при обжалване на отказ на ОСЗ (ПК) пред съд с оглед характера на административното производство и необходимостта да се представи скица към решението за възстановяване на собствеността; решение по гр. дело № 1409/2010г., първо г. о., ВКС, относно приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ за това дали са налице законови пречки за придобиване на процесния имот по давност при наличие на мораториум – последните три решения са постановени по реда на чл. 290 ГПК. Чрез представената съдебна практика жалбоподателят поддържа приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касационните жалби Държавата чрез Министъра на земеделието храните в писмени отговори оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по двете касационно жалби.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и по чл. 108 ЗС намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
Поставеният правен въпрос от касатора [фирма] е включен в предмета на делото и обуславя решаващата дейност на съда, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие с представената от жалбоподателите съдебна практика (двамата жалбоподатели представят идентична съдебна практика).
За да уважи исковете, въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционния съд за тяхното отхвърляне – ищецът не е установил правото си на собственост върху процесната земя, предмет на разпоредителната сделка с първата ответница, впоследствие продала имота на втория ответник, тъй като не била проведена процедура по чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ за установяване на държавните земеделски земи, завършваща с решение по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27 ППЗСПЗЗ, което има конститутивно действие, съгласно приетото с ТР № 1/97г. на ОСГК на ВС. В. съд е преценил, че приетото представлява превратно тълкуване и прилагане на закона, който категорично не урежда подобни изисквани.
С обжалваното решение по същество въззивният съд е приел, с оглед на събраните по делото доказателства и заключение на изслушана техническа експертиза, че имотът предмет на оспорената продажба представлява свободна и незаета от сгради и съображения земя в стопански двор, негодна за земеделско ползване и неподлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ – по този начин имотът е описан в договора за продажба, който запис не е оспорен от страните и не е в противоречие с доказателствата по делото. Съдът се е позовал на общата разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно която държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване, доразвита в чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ (редакция от 2002г.), че земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради обстоятелствата посочени в предходните алинеи, са държавна собственост. Прието е, че процедурата по възстановяване завършваща с решение по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27 ППЗСПЗЗ е относима в случаите на възстановяване на собствеността от държавата чрез съответните органи, което е различно от разглежданата хипотеза на уредени по закон права, на които ищецът се позовава. Държавата няма от кого да възстановява собственост по смисъла на реституционния закон, за да е необходима процедура и това се потвърждава от законодателно уредените след продажбата текстове на чл. 27, ал. 9 и ал. 10 ЗСПЗЗ (ДВ бр. 94/2009г.) визиращи предпоставките за съставяне на акт за държавна собственост на земите от бившите стопански дворове на организациите по § 12 и § 29 ПЗР, които са незаети със сгради и съображения или прилежащи площи към тях, негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване земи – предпоставки, които са били налице по отношение на процесния имот към момента на продажбата му.
При тези съображения съдът е приел, че договорът за покупко-продажба, като сключен в нарушение на закона – чл. 27, ал. 8 ЗСПЗЗ предвиждащ провеждането на търг, като единствен способ за разпореждане с държавен имот, какъвто не е бил проведен, а първата ответника в качеството и на купувач по договора не е установила да е правоимащо лице по смисъла на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, в който случай отпада изискването за търг е нищожен и с обжалваното решение прогласил неговата недействителност.
С оглед изхода на спора по този иск, съдът уважил и иска за собственост по отношение на втория ответник – приобретател на имота, предвид прехвърляне на спорното право – чл. 226, ал. 3 ГПК.
Приетото с обжалваното решение по поставения правен въпрос не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В нито едно от представените съдебни решение не е обсъждан въпрос за придобиване право на собственост от държавата върху земи незаети от сгради и съоръжения на организациите по § 12 и § 29 ПЗР, които са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване – чл. 27, ал. 8 ЗСПЗЗ, право да се разпорежда с които има Министърът на земеделието и храните или оправомощено от него лице, или по приложението на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ.
Решаващите изводи на съда не влизат в противоречие с решение по гр. дело № 477/2009г., първо г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което по аргумент от чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, вр. чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ е прието, че придобивната давност като придобивен способ е изключен по отношение на недвижими имоти, които са прилежаща площ като обслужващи стопански сгради и съставляват държавна собственост, както и с решение по гр. дело № 3687/2014г. САС, влязло в сила, с което по идентичен случай е прието, че не е от значение наличието или липсата на решения по чл. 18ж ППЗСПЗЗ, съответно чл. 27 П. за процесните имоти, а обстоятелството, че по отношение на тях са налице пречките на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ за възстановяването им от бивши собственици, т. е. на основание чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ държавата е запазила правото си собственост върху тях и не е било необходимо провеждане на реституционно производство, което да приключи с решение на ОбС „Земеделие”, тъй като в чл. 24 ЗСПЗЗ законодателят изрично е използвал термина „запазва” относно собствеността на държавата (може да се запази право, само ако то е възникнало).
Предвид изложеното по поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 14.01.2015г. по в. гр. дело № 3142/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ