О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1008
гр. София, 07.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 648/11г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Т. и А. А. Д. от [населено място] срещу решение № 211 от 02.03.11г., постановено по в.гр.д.№ 225/09г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение от 01.02.05г. по гр.д.№ 1389/03г. на Варненския районен съд, ХІІ с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. А. Т. и А. А. Д. против [фирма], [населено място] иск по чл.108 ЗС за предаване владението върху поземлен имот с площ от 1 600 кв.м., находящ се в [населено място], З. промишлена зона (част от ПИ № 29), ведно с построената в него бензиностанция.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният поземлен имот е бил собственост на наследодателя на ищците в първоинстанционното производство А. П. и е бил отчужден от него през 1963г. за мероприятия по ЗПИНМ/отм./ – складова база на пристанище В., а с последващо изменение на генералния план от 1970г. е извършено преотреждане на имота за изграждане на бензиностанция, което мероприятие е реализирано преди 1975г. С оглед на това, извършвайки косвен съдебен контрол на акта по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони, е приел че визираните в чл. 2 от същия закон предпоставки за отмяна на отчуждаването не се били налице и ищците не се легитимират като собственици на имота на твърдяното в исковата молба основание – реституция по посочения закон.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по процесуалноправния въпрос, “свързан с възможността неистински документ – административен акт да бъде ценен като косвено доказателство за съдържанието и, изобщо, съществуването на друг административен акт, който не е представен по делото и който е от съществено значение за изхода на делото”.
Ответникът по жалбата изразява становище, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата.
М. или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не могат да се отнасят за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба (срв. дадените с ТР № 1/09г. ОСГТК, т.1 задължителни разяснения).
В разглеждания случай поставеният от касаторите въпрос е твърде общ и неясен, а освен това същият не обуславя изхода на спора, доколкото въззивният съд не е изградил своите констатации на нищожен административен акт, а на многобройни писмени доказателства и няколко съдебно-технически експертизи (прието е, че отчуждаването на процесния имот е извършено надлежно през 1963г., като с одобрено изменение на генералния план от 1970г. е извършено преотреждането му за изграждане на обект “№ 1-бензиностанция”, което е независимо от последващото разширяване на площадката на “А.”, извършено със заповед № 327/1970г., за която е установено, че не е била подписана от председателя на ИК на Г.).
В допълнение следва да се отбележи, че представените от касаторите Р № 1345 по гр.д.№ 6239/07г. на ВКС и Р № 290 по гр.д.№ 452/06г. на ВтАС се отнасят до различни от настоящата хипотези и противоречие с тях не е налице (представеното определение по чл.288 ГПК е извън приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК).
С оглед на казаното подадената от Н. А. Т. и А. А. Д. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата сторените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 860 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 211 от 02.03.11г., постановено по в.гр.д.№ 225/09г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а Н. А. Т. и А. А. Д. от [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] сумата 860 лв. /осемстотин и шестдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: