О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1009
София, 11.08.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юли, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1587 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Р. Т. Р. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. Н. И. от АК-Р. и от [фирма] [населено място], чрез пълномощника му адв. Р. Б. от АК-Р., против въззивно решение № 219 от 18.06.2010 г., постановено по в.гр.д. № 289/2010 г. на Русенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 221 от 18.02.2010 г. на Русенския районен съд, постановено по гр.д. № 4236/2009 г., са уважени предявените от [фирма] срещу Р. Т. Р., искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, като е признато за установено по отношение на ищцовото дружество задължението на Р. Р. в размер на 5 222,86 лв. – неправомерно получени средства за командировки в страната, както и за лихва за забава в размер на 157,63 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.02.2009 г. до окончателното изплащане, като искът за главницата за разликата до пълния претендиран размер от 6 850,89 лв., както и тези искове по отношение на втората ответница В. Г. Д. от [населено място], са отхвърлени като неоснователни.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът Р. Р. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените срещу него искове по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК и чл. 86 ЗЗД, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият от изведените от жалбоподателя материалноправни въпроси е за имуществената отговорност по ЗДФИ на лице, управлявало имущество на еднолично акционерно дружество с държавно участие, а вторият въпрос е за характера на нормата на чл. 8, ал. 4 от Наредбата за командировките в страната и допустимо ли е да се създават повече ограничения от предвидения там ред и с каква сила се ползват те.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът [фирма] поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените срещу В. Г. Димитрова искове по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК и чл. 86 ЗЗД, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, значим за изхода на спора по този иск, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. И. от жалбоподателя материалноправен въпрос е за солидарната отговорност между главния счетоводител и изпълнителния директор на търговско дружество при установени незаконни плащания със средства на дружеството. Посочена е съдебна практика – въззивно решение № 249 от 09.07.2010 г. по в.гр.д. № 288/2010 г. на Русенския окръжен съд, което не е влязло в законна сила.
Ответницата по касационните жалби В. Г. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. С. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за основателност на касационната жалба на Р. Т. Р., както и за допускането й до касационно обжалване, като не изразява становище по жалбата на [фирма].
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени и отхвърлени искове по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК и обусловен от тях иск по чл. 86 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК в размер на 5 222,86 лв. по отношение на Р. Р., въззивният съд е приел, че тази сума представлява неправомерно получени от него средства за командировки в страната, тъй като при получаването на тези средства не са спазени изискванията, предвидени в договора за управление на търговското дружество, където в т. 2 от раздел VІ „Командировки”, командироването на изпълнителния директор, какъвто е бил Р., следва да се извършва с писмена заповед, подписана от председателя на съвета на директорите на дружеството, освен това не са изготвяни тримесечни отчети за получените командировъчни пари, съгласно чл. 8, ал. 4 от Наредбата за командировките в страната/Н./, които следва да се одобряват от съответния колективен орган. Съдът е приел, че предвиденият ред за командироване в договора за възлагане на управление не е в противоречие на нормата на чл. 8, ал. 4 Н., съгласно която за министрите, ръководителите на ведомства и предприятия и др. лица, писмена заповед за командироване не се издава. Разходите за командировки на тези лица се изплащат въз основа на представени документи по тази наредба. След изтичане на всяко тримесечие се изготвя писмен отчет за получените командировъчни пари, който се одобрява от съответния колективен орган, а когато няма такъв – от длъжностното лице, с което е сключен съответния договор, или от упълномощено от него лице. Като е отчел характера на тази правна норма и целта да се избегне евентуален конфликт на интереси и се препятства възможността определени лица да се „самокомандироват”, тъй като при ръководителите на предприятия е налице съвпадане на качествата издател и адресат на командировъчната заповед, въззивният съд е приел, че предвиденият ред в договора за възлагане на управление за командироване на изпълнителния директор не е в нарушение на тази правна норма, а е в интерес на дружеството, тъй като по този начин се създават гаранции, че командироването няма да бъде използвано в ущърб на търговското дружество като средство за набавяне на неследващи се на командирования облаги. Т.е. в случая отсъствието на подписани от председателя на съвета на директорите заповеди за командироване в страната е основание да се приеме, че командировъчните пари са изплатени на Р. в нарушение на изискванията на Н./чл. 32, т. 1/. В отхвърлената част на решението съдът е приел, че в случая не е налице солидарна отговорност за неправомерното получените от Р. командировъчни суми на главния счетоводител ответницата В. Димитрова. Такава не е предвидена нито в закона, нито в длъжностната й характеристика, респ. трудовия й договор. Димитрова не е разполагала с възможността да контролира законосъобразността на направените от изпълнителния директор командировъчни разходи, тъй като в т.6.1 от длъжностната й характеристика изрично е посочено, че заеманата от нея длъжност е пряко подчинена на изпълнителния директор. В ревизирания период същата не е разполагала с контролни правомощия, тъй като в действащия Закон за счетоводството/2002 г./, нейната длъжност не е изрично регламентирана, а съответстващата й такава – съставител на финансови отчети, разполага само с организационни функции.
Не е налице основанието, посочено в изложението на касатора Р. за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставеният материалноправен въпрос за имуществената отговорност по ЗДФИ на лице, управлявало имущество на еднолично акционерно дружество с държавно участие, не е от значение за изхода на делото и тъй като в случая не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а именно поставеният правен въпрос да е от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория материалноправен въпрос – за характера на нормата на чл. 8, ал. 4 от Наредбата за командировките в страната и допустимо ли е да се създават повече ограничения от предвидения там ред и с каква сила се ползват те, така както е формулиран, същият не е обусловил правния резултат по спора, а и в тази насока въззивният съд е изложил аргументи, че предвидения ред за командировките в договора за възлагане на управление на търговското дружество не дерогира приложението на чл. 8, ал. 4 Н., а представлява гаранция, че командироването на изпълнителния директор няма да бъде използвано в разрез с интересите на търговското дружество като средство за набавяне на неследващи се на командирования облаги. Евентуалната неправилност на този извод би била основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и то би подлежало на разглеждане, когато касационната жалба бъде допусната до касационен контрол, но не е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не са налице и основанията, посочени в изложението на касатора [фирма] за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 2 и т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставеният материалноправен въпрос за солидарната отговорност между главния счетоводител и изпълнителния директор на търговско дружество при установени незаконни плащания със средства на дружеството е формулиран твърде общо и не представлява правен въпрос, обусловил изхода на делото като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В конкретния случай съдът е изложил мотиви защо относно неправомерно получените суми за командировки в страната от изпълнителния директор, солидарна отговорност с него не носи главния счетоводител в лицето на ответницата Д.. Евентуалната неправилност на този извод би представлявала основание за касиране на въззивното решение, поради необоснованост, съгласно разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане до касационно обжалване. Не е формулиран от касатора въпрос, по който съдът да се е произнесъл и по който да съществува противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като за представеното като съдебна практика решение липсват данни, че е влязло в сила, а само при наличието на такива решения може да се приеме съществуването на въпроси, решавани противоречиво от съдилищата. Освен това, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва даден правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата, при отчитане на обстоятелството, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани. Т.е. този правен въпрос следва да е свързан с решаващите изводи на съда, обосновали изводите му за съществуването или не на спорното право и се явява съществен с оглед изхода на делото като в настоящия случай не е налице тази хипотеза. Освен това произнасянето по този въпрос не би допринесло за развитие на правната наука, за нов принос в прилагането на закона, не са налице и неясни или непълни правни норми, които следва да се тълкуват, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата. В тази връзка направените доводи от касатора [фирма] обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А както се посочи по-горе, твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото, направените от страните разноски по делото за настоящата инстанция остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 219 от 18.06.2010 г., постановено по в.гр.д. № 289/2010 г. на Русенския окръжен съд, по касационни жалби с вх. № 6733 от 19.07.2010 г. на Р. Т. Р. от [населено място] и с вх. № 7024 от 28.07.2010 г. на [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: