О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 14.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.12.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 4370/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на [фирма], гр.София против определение № 1419 от 24.06.2013 год., по в.т.д.№ 1919/2013 год., с което по реда на чл.389 ГПК е допуснато обезпечение на предявените от [фирма], гр.София срещу настоящия частен жалбоподател, като ответник, обективно съединени искове по чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на за сумата 62 300 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка и по чл.92 ЗЗД за сумата 6 230 лв. – договорна неустойка, с обезпечителна мярка – налагане запор върху банковите сметки на ответника в следните банки: „Е. ВИ БИ Б. Б.”АД; ТБ [фирма] [фирма], [фирма]; Б. ПОЩЕНСКА Б.” АД; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; „Б. П. /БЪЛГАРИЯ/”Е.; [фирма]; „БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА Б. ”; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма]; [фирма] до размера на сумата общо от 68 530 лева.
Частният жалбоподател въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което иска отмяната му.
Възразява и срещу адекватността на наложената обезпечителна мярка.
Поддържа, че притежаваната от [фирма], гр.София банкова сметка в [фирма], върху която е наложен запор въз основа на издадена от Софийски апелативен съд обезпечителна заповед е единствена за търговеца и има оперативен характер, тъй като от същата, освен разплащания към кредитори на дружеството, се извършва и изплащане на трудовите възнаграждения на служителите на ЮЛ, осигурителните им вноски и данъци. Следователно допуснатият вид обезпечение е и стопански непоносим за него, като търговец и икономически неизгоден, а и води до увреждането на трети лица, чужди за възникналия между страните правен спор.
Ответната по частната жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК възразява по основателността и.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС , като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.396, ал.1 ГПК от надлежно легитимирано лице и е процесуално допустима, предвид обстоятелството, че е обезпечението допуснато от въззивния съд, по подадена във въззивното производство молба от ответника по въззивната жалба.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
За да допусне обезпечение на предявените в обективно кумулативно съединяване искове до размера на общо претендираната сума от 68 530 лева въззивният съд е приел за доказано наличието на кумулативните предпоставки на чл.391 ГПК – процесуална допустимост на исковете, наличие на обезпечителна нужда за молителя, доколкото с първоинстанционния съдебен акт на Софийски градски съд № 150 от 21. 01.2013 год., по т.д.№ 2200/2011 год. са уважени изцяло предявените от същия искове и са отхвърлени насрещните искови претенции на ответника по спора [фирма], гр. София и поискана адекватна на търсената защита обезпечителна мярка, тъй като при евентуално потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт и влизането му в сила събирането на присъденото парично вземане може да бъде гарантирано .
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл.391 ГПК кумулативните условия, при които съдът може да допусне обезпечаване на предявения пред него иск включват не само неговата допустимост и вероятна основателност, но и доказана от молителя, предвид събраните по делото доказателства, обезпечителна нужда, които в случая Софийски апелативен съд задълбочено е изследвал.
Последната произтича от целта на обезпечението, а именно- да осуети опасността от настъпване на промени в спорното право,вкл. и чрез отнемане възможността на ответника да предприеме такива през времетраенето на процеса.
Затова в конкретния случай, правилно при така събрания по делото доказателствен материал, въззивният съд, пред който искането е заявено за първи път, е счел, че предпоставките на закона са налице и молителят е установил с годни доказателствени средства правния си интерес от обезпечаване на исковата си претенция до приключване на спора с влязъл в сила съдебен акт.
Обстоятелството, че с първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените от [фирма], гр.София обективно съединени искови претенции и са отхвърлени насрещните искове на настоящия частен жалбоподател, като в тази последна част решението на СГС не е и предмет на предприетото от насрещния ищец – [фирма], гр.София въззивно обжалване, обосновава правен извод, че обезпечителния интерес за молителя е доказан. Допълнителен аргумент в подкрепа на обосноваността на приетата от въззивната инстанция обезпечителна нужда са самите доводи, въведени в настоящата частна жалба, сочещи на множество задължения на частния жалбоподател, вкл. предприети срещу него принудителни изпълнения, необходимост от извършване на разсрочени плащания и една единствена банкова сметка, наложеният запор по която и то само до присъдената от СГС го поставя в невъзможност да изпълнява текущите си задължения дори към своите работници и служители. Сочената ситуация, водеща до твърдяна в частната жалба стопанска непоносимост дава основание да се счете, че при евентуално положително за молителя влязло в сила решение последният би се оказал в затруднение да събере дължимата му се сума.
Освен това, при преценката за допустимост на обезпечението съдът, пред който искането по чл.389 ГПК е заявено е обвързан от посочената от молителя обезпечителна мярка.
В този смисъл отклонение от същата е недопустимо, щом като, както е в разглеждания случай, тя е преценена за адекватна и съответстваща на обезпечителната нужда. Отделен в тази вр. остава въпросът, че и самият частен жалбоподател не предлага различна. Що се касае до липсата на внесена от молителя- ищец гаранция, то следва да се посочи, че според трайната практика на ВКС тя е дължима преди всичко в хипотеза на липса на убедителни писмени доказателства при заявено на осн. чл.389 ГПК искане пред първата инстанция, какъвто при наличие на постановен в полза на молителя първоинстанционен съдебен акт не е разглежданият случай. Затова, като е изложил аналогични правни съждения въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон.
Мотивиран от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.274, ал.2, във вр. с ал. ГПК и във вр. с чл.396, ал.2, изр.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА в определението на Софийски апелативен съд № 1419 от 24.06.2013 год., по в.т.д.№ 1919/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: