Определение №101 от 17.2.2016 по ч.пр. дело №109/109 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 101
София, 17.02.2016 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 109 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК-във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК.
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 16876 от 17.ХІІ.2015 г. на Т. Д. В. и С. З. К. – двамата от [населено място], подадена против определение № 3398 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 29.ХІ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 4745/2015 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу определение на ОС-Кюстендил от 25.ІХ.2015 г. по т. д. № 5/2015 г.: за отказ да бъдат освободени от задължението им за внасяне на дължимата по с/ка на САС държавна такса в размер общо на 557.70 лв. по въззивната им жалба (с вх.№ 5130/21.VІІ.2015 г.), подадена срещу постановеното по същото дело първоинстанционно решение № 43/2.VІІ.2015 г.
Оплакванията на двамата частни касатори са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, поради което те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането им по чл. 83, ал. 2 ГПК, с който то да бъдело удовлетворено.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. и К. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл.280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 573/12.VІІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 230/2011 г.; в Опр. № 612/12.VІІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 564/2010 г. , както и в Опр. № 496/10.VІІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по чл. т. дело № 2492/2013 г., но без да формулират ясно и точно релевантен за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/.
Отделно от това от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с атакуваното определение по следните два правни въпроса „от принципен характер”:
1./ Дали В. и К. е следвало да бъдат освободени от задължението за внасяне на държавна такса по въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение при данните, че те са безработни, а в същото време имат отговорността да се грижат и изхранват две деца, както и дали неосвобождаването им от внасянето на тази държавна такса – като хора в затруднено положение, не означава отказ от правосъдие?;
2./ При положение, че тези двама молители са декларирали, че нямат възможност да заплатят определената държавна такса от 557.70 лв., а също и че им известна наказателната отговорност, която носят на основание чл. 313 НК, възможно ли е въззивният съд да пренебрегне декларираните данни и – в условията на евентуалност – да стигне до извода, че същите могат да отделят средства, за да я заплатят?
Ответната по касация [фирма]-София не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на оплакването в частната жалба за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата съвместна частна касационна жалба на Т. Д. В. и С. З. К. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Във връзка с твърдението на двамата части касатори за наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК ще следва да се отбележи, че съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда релевантния въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата или от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Въобще непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълните основания за това – в случая само предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и цитираните три определения състави от ІІ-ро т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Що се касае до останалите два въпроса „от принципен характер”, формулирани в изложението на частните касатори В. и К. към частната им жалба, те също не обосновава приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 от задължителните постановки на същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В нито един от тези два аспекта на това общо правно основание за допустимост на касационния контрол обаче, частните касатори В. и К. не са навеждали конкретни доводи. В заключението, декларирането и на обстоятелството, че на същите им е известна наказателната отговорност по чл. 313 НК, която носят за изнасяне на неверни данни пред орган на властта, само по себе си не е факт, от който пряко да произтичат изводи за недостатъчност на средствата, с които разполагат.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3398 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 29.ХІ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 4745/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Scroll to Top