О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 17.03. 2020 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия Албена Бонева ч.гр. дело № 226 по описа за 2020 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от „Финансова къща РУМ“ ООД, [населено място], представлявано от управителя Ж. Д. Д., чрез адв. И. Д. С., срещу въззивно определение № 1777/11.09.2019 г. на Пловдивския окръжен съд, по ч.гр.д. № 2098/2019 г.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна Г. А. Т., чрез адв. Р. П. отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната жалба.
Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Г. А. Т. (след уточнение с молба от 12.07.2019 г.) предявила иск за признаване за установено по отношение на „Финансова къща РУМ“ ООД и К. К. Т., че последният не е изключителен собственик на 1/2 ид.ч. от описан в исковата молба недвижим имот. Ищецът на свой ред твърди, че е изключителен собственик на същия по силата на договор за покупко-продажба, оформена в нот. акт № …/том …, рег. № …, дело № … г. Същият имот е предмет на изпълнение по изпълнително дело с взискател „Финансова къща РУМ“ ООД и длъжник К. К. Т.. Ищецът поискал допускане на обезпечение по висящото дело чрез спиране на принудителното изпълнение върху 1/2 ид.ч. от имота. Първостепенният Пловдивски районен съд отказал, въззивният Пловдивски окръжен съд допуснал обезпечението, при условие да се внесе парична гаранция в размер на 5672 лв.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Г. Т. и К. Т. са бивши съпрузи. По време на брака придобили, при условия на съпружеска имуществена общност, в собственост имота, предмет на делото. Т. получил в заем през февруари 2015 г. от финансовата къща сума от 35 000 евро, като издал в обезпечение и запис на заповед. На 04.08.2015 г. сключил с Г. Т. брачен договор, по силата на който тя е призната за изключителен собственик на процесния имот. Тя, от своя страна, след осем дена, на 12.08.2015 г. дарила същия на майка си Е. Г. Лакова. Последната й го продала за сумата от 84710 лв. с договор от 22.12.2015 , оформен в нотариален акт № … г. на нотариус И. М., с рег. № …. С влязло в сила решение по чл. 135 ЗЗД, по гр.д. № 376/2016 г., брачният договор (първата от поредицата сделки с имота) е признат за недействителен спрямо кредитора на К. Т. – „Финансова къща РУМ“ ООД.
По искане на кредитора, ЧСИ е насочил принудително изпълнение по отношение на горния недвижим имот.
Частният жалбоподател обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: отговаря ли на изискванията по чл. 391, ал. 1 и ал. 2 ГПК определението, с което съдът допуска обезпечение при задължение за ищеца да представи гаранция в определен размер съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, когато възникването на субективното право по иска е изключено, дори да се приемат всички твърдения за правопораждащите правото факти, поради противоречие с постановеното в определение № 275 от 13.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2450/2015 г. на I г.о. на ВКС; какви са критериите за определяне на една обезпечителна мярка като подходяща, поради противоречие с постановеното в определение № 165/03.04.20176 г. по ч.т.д. № 479/17 г. на I т.о. на ВКС. Счита и, че въззивното определение е очевидно неправилно като постановено в обезпечение на явно недопустим иск, т.е. поставя правният въпрос може ли да се допусне обезпечение на иск, който е недопустим.
Поставените правни въпроси са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат.
Този, относно критериите за определяне на обезпечителната мярка като подходяща не е разрешен в противоречие с цитирания съдебен акт, а и е изцяло съобразен с константната съдебна практика и точното приложение на закона – мярката трябва да е адекватна на защитавания обезпечителен интерес. В случаите, когато обезпечителният интерес е съхраняване на веща и запазването й във владение на ищеца по иска, щом спрямо нея е насочено принудително изпълнение – публична продан, то несъмнено спирането на изпълнението е и най-подходящата обезпечителна мярка.
Изискването за обезпечаване само на допустими и на вероятно основателни искове (уточнен и обобщени от ВКС първият въпрос и довода по чл. 280, ал. 2 ГПК) е преценено от въззивния съд, който е изложил съображения и е приел, че предявеният от Т. иск е такъв. Относно правилността на тази преценка няма поставени правни въпроси, но са развити касационни доводи.
По изложените съображения, обоснованите от касатора съображения не сочат на основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд обаче намира служебно, с оглед касационните доводи по частната жалба и на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК, че е налице основание за допускане на касационно обжалване с оглед евентуална явна неправилност на въззивното определение по преценката: допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК, предявен от приобретателя по договор, предмет на вече уважен иск по чл. 135 ЗЗД, срещу кредитора на парично вземане (взискател) – ищец по павловия иск, и длъжника.
По поставените проблеми, съставът на Върховния касационен съд намира, че отговорът е отрицателен – искът по чл. 440 ГПК в посочената хипотеза е недопустим. Съображенията за това са следните: Искът по чл. 135 ЗЗД няма вещноправно действие. Както е разяснено и по задължителен за съдилищата начин в ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при неговото уважаване прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя, но за кредитора се създава възможност да насочи изпълнението към прехвърленото имущество, като приобретателят (собственик) следва да търпи изпълнението за удовлетворяване на чуждото (на длъжника) задължение. Следователно, при влязло в сила решение по чл. 135 ЗЗД, с което искът е уважен, не се спори между обвързаните от силата на присъдено нещо субекти, че длъжникът не е собственик на вещта, по отношение на която е предприето принудителното изпълнение. Липсата на спор относно материалното право изключва съдебна намеса чрез исков процес в защита на същото. Нещо повече, дори да бъде разгледан иска по чл. 440 ГПК и той да бъде уважен, това няма да е пречка за предприемане на принудителни изпълнителни действия от взискателя – кредитор, ползващ се от решение по чл. 135 ЗЗД, спрямо ответника – приобретател по увреждащата сделка за имущество, предмет на същата. Целта на иска по чл. 135 ЗЗД е възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задълженията към кредитора.
Въззивното определение е постановено в противоречие с така дадените разяснения.
Ответниците по предявения от Г. Т. иск – „Финансова къща РУМ“ (взискател по изпълнителното дело) и К. К. Т. (длъжник) не оспорват, че последният не е собственик на вещта, спрямо която е предприето принудителното изпълнение. Нещо повече, те дори не спорят, че именно Т. е титуляр на вещното право на собственост. По влязлото в сила решение, с което искът по чл. 135 ЗЗД е уважен, е установено със сила на присъдено нещо, че ответникът – длъжник е прехвърлил валидно на ответника – приобретател свое имущество, в резултат на което първият е загубил, а вторият е придобил собствеността върху него. В случая приобретателят Г. Т., по предявения от нея и обезпечен от въззивния съд иск, излага твърдения, че е собственик на имота по силата на последваща сделка, различна от тази, предмет на спора по чл. 135 ЗЗД. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението обаче не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Освен всичко изложено, в случая решението по отменителния иск в полза на кредитора „Финансова къща РУМ“ ООД се явява противопоставимо на Г. Т. дори и в качеството й на „последващ приобретател“, защото и по последния от поредицата договори – този от 22.12.2015, тя се явява също недобросъвестен приобретател. Съгласно Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по иска по чл.135 ЗЗД, постановеното по този иск решение ще бъде противопоставимо и на последващия приобретател, дори когато неговия акт е вписан преди вписване на исковата молба, щом той е недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен или е вече уважен. В случая, след брачния договор, предмет на уважения павлов иск, преди предявяването му, Г. Т. е дарила имота на своята майка, която пък после й го продала с договора, на който се позовава по обезпечения иск. Както е изяснено в посоченото тълкувателно решение, интересите на кредитора, увреден от извършените прехвърляния, следва да бъдат предпочетени пред интереса на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, какъвто е случаят с Г. Т. по цялата поредица прехвърлителни сделки. Недобросъвестността й е вече установена с влязло в сила между страните съдебно решение още при първата от поредицата сделки.
В заключение, така предявеният отрицателен установителен иск, след като е недопустим, не може да бъде и обезпечен по искане на ищеца. Въззивното определението се явява неправилно и следва да бъде отменено, като вместо това молбата по чл. 389 ГПК бъде отхвърлена. Издадената обезпечителна заповед следва да бъде обезсилена.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение № 1777/11.09.2019 г. на Пловдивския окръжен съд, по ч.гр.д. № 2098/2019 г.
ОТМЕНЯ определение № 1777/11.09.2019 г. на Пловдивския окръжен съд, по ч.гр.д. № 2098/2019 г.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ молбата на Г. А. Т. за допускане на обезпечение на предявения от нея отрицателен установителен иск по реда на чл. 440 ГПК против „Финансова къща РУМ“ ООД и К. К. Т., че е последният не е изключителен собственик на 1/2 ид.ч. от описан в исковата молба недвижим имот, чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело № 806/2018 г. на ЧСИ росен Р..
ОБЕЗСИЛВА издадената обезпечителна заповед.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: