2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
гр. София, 20 февруари 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3520 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) срещу решение № 1177/17.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 5397/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 5356/08.08.2018 г. по гр. дело № 379/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати, солидарно с Прокуратурата на Република България (ПРБ), на М. К. М. следните парични суми: сумата 5 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на последния от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което той е оправдан с влязла в сила присъда от 19.01.2012 г. по н.о.х.д. № 2374/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2014 г. до окончателното ? изплащане; сумата 1 300 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение във връзка с наказателното производство, по което е образувано н.о.х.д. № 2374/2011 г. на СРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2017 г. до окончателното ? изплащане; и сумата 396.93 лв., на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща обезщетение за забавено плащане през периода 11.01.2014 г. – 11.01.2017 г. на обезщетението за имуществени вреди; както и разноски за първоинстанционното производство по делото.
При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ? срещу тази част на въззивното решение, с която са уважени исковете за обезщетението за имуществени вреди и за обезщетението за забавено плащане на обезщетението за имуществени вреди. Тази част от въззивното решение е постановена по обективно съединени искове, чиято цена, видно и от исковата молба, е съответно 1 300 лв. и 760.56 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение (цената на иска за обезщетението за неимуществени вреди, видно и от исковата молба, е 26 000 лв.). В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на тази част от въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният (уточнен от настоящия съдебен състав, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос: пасивно легитимирани ли са структурите на Министерството на вътрешните работи (МВР) да отговарят по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие с т. 10 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Правният въпрос е свързан с доводите на касатора, че той не е пасивно легитимирана страна по предявените по делото искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, респ. – с оплакванията му за процесуална недопустимост на обжалваната част от въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. К. М. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Прокурорът, в качеството си на страна съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ в настоящото касационно производство, не е подал писмено становище по касационната жалба.
По делото е установено, че със заповед от 22.12.2010 г. на полицай от I-во РПУ на СДВР ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) – при данни за извършено престъпление; на същата дата е бил извършен и личен обиск на ищеца от полицейските органи, а впоследствие последните са извършили разпознавания и други процесуално-следствени действия. С прокурорско постановление от 06.01.2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК – кражба, като на същата дата спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“; на 12.02.2011 г. за същото престъпление срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда, като с присъда от 19.01.2012 г., влязла в сила на 04.02.2012 г. той е бил оправдан. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че пасивно легитимирани да отговарят по предявените по делото искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са както ответната ПРБ, така и касаторът-ответник СДВР, която е самостоятелно юридическо лице в структурата на МВР. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че действията на органа на полицейското производство, с които е започнало наказателното преследване срещу ищеца, признато от съда за незаконосъобразно, изрично се включват в кръга на подлежащите на обезщетяване вреди, поради което ответната СДВР отговаря заедно с ответната ПРБ за вредите, които е претърпял ищецът и които са пряк резултат от незаконното обвинение и наказателното производство.
С така изложените съображения въззивният съд не е разрешил формулирания от касатора правен въпрос в противоречие със сочената от последния задължителна практика на ВКС. В т. 10 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че административният орган, изпълнил разпореждане на органи на следствието или на прокуратурата, не носи отговорност за вреди, ако издаденият от него административен акт бъде отменен. От разясненията в мотивите към тази точка е видно, че това разрешение се отнася именно за хипотези на отменени административни актове, с които се налагат принудителни административни мерки по нареждане на следствието или прокуратурата (например ограничаване на свободното придвижване извън пределите на страната), т.е. – когато съответният административен орган действа при условията на обвързана компетентност. Настоящият случай, видно от установените по делото факти, не е такъв, като правните изводи на въззивния съд са в съответствие с т. 6 от същото ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди причинени на граждани е държавният орган – юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения. В ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС е прието и разяснено, че съдът не е легитимиран да отговаря по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ като процесуален субституент на държавата, а тя се представлява по тези искове от (т.е. пасивно легитимирани да отговарят по тях като нейни процесуални субституенти са) ПРБ и разследващите органи, каквито несъмнено са и полицейските органи в структурата на СДВР и на МВР. В този смисъл е и разрешението на правния въпрос, дадено с решение № 373/24.11.2015 г. по гр. дело № 946/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което са изложени следните съображения: Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 3 от ЗМВР (чл. 6, ал. 1, т. 4 от ЗМВР от 2006 г., отм.), една от основните дейности, извършвана от органите на МВР е разследване на престъпления. При разследване на престъпления разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокуратурата, но се независими (чл. 10 от НПК) и вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона (чл. 14 от НПК). Макар и да докладват дейността си прокуратурата, разследващите органи извършват всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина – чл. 226, ал. 1 от НПК; извършват всички действия по предявяване на обвинението и само, когато са допуснали съществени процесуални нарушения ги отстраняват по указания на прокурора – чл. 242, ал. 2 от НПК, като при условията на чл. 219, ал. 2 от НПК разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него. Тази им дейност определя разследващите полицаи като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ, за вреди от чиито действия във връзка с незаконно обвинение отговаря МВР (респ. – неговите структури – юридически лица), с което се намират в служебни правоотношения. В решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 317/08.04.2009 г. по гр. дело № 193/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС също е прието, че структури на МВР, които са самостоятелни юридически лица, отговарят солидарно с ПРБ по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
От изложеното е видно, че формуираният от касатора правен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в съответствие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС, поради което не са налице наведените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на подлежащата на такова обжалване, част от въззивното решение.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца – ответник по касационната жалба, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Столичната дирекция на вътрешните работи срещу решение № 1177/17.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 5397/2018 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която Столичната дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати, солидарно с Прокуратурата на Република България, на М. К. М. следните парични суми: сумата 1 300 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2017 г. до окончателното ? изплащане; и сумата 396.93 лв., на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща обезщетение за забавено плащане през периода 11.01.2014 г. – 11.01.2017 г. на обезщетението за имуществени вреди; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 3520/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1177/17.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 5397/2018 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която Столичната дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати, солидарно с Прокуратурата на Република България, на М. К. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2014 г. до окончателното ? изплащане; както и относно разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Столичната дирекция на вътрешните работи да заплати на М. К. М. с ЕГН [ЕГН] сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: