О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 101
гр. София,24.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1305 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Дау 058” ООД срещу решение №98 от 22.11.2018 г. по в.т.д.№214/2018 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №213 от 12.06.2018 г. по т.д.№98/2018 г. на ОС Бургас в частта, с която е прието за установено, че „Верто доро” ООД, като авалист, дължи на Г.С. Н. сумата от 54 000 лв., вземане по запис на заповед, издаден от Д. У. и „Коста бланка” ООД на 31.10.2014 г. и авалиран на същата дата от „Верто доро” ООД „Аларик Втори“ ООД, ведно със законната лихва от 12.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №2013 от 15.05.2017 г. по ч.гр.д.№3354/2017 г. на РС Бургас.
В касационната жалба на „Дау 058” ООД – трето лице помагач на „Верто доро” ООД са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Поемането от страна на едно търговско дружество чрез неговия законен представител на нови парични задължения, в т.ч. – за обезпечаване на чужди задължения, съставлява ли и следва ли да се цени от съда като индиция за симулативност на инструментите, с които са поети тези задължения /договори, спогодби, записи на заповед, авал/ при положение, че към момента на поемане на новите задължения, съответното търговско дружество не извършва търговска дейност, няма приходи, не очаква приходи, не е в състояние да обслужва задълженията си и имуществото му, доколкото такова е налице, е възбранено и е обект на принудително изпълнение за удовлетворяване на неизпълнени задължения. 2. В производство по чл.422 от ГПК, в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и въведено твърдение от ищеца, че записът на заповед е издаден за обезпечение на задължение по каузално правоотношение, следва ли ищецът да докаже при условията на пълно и главно доказване валидността на основанието /договор, спогодба и пр./, от което се поражда каузалното правоотношение или е в тежест на ответника да докаже при условията на пълно и главно доказване възраженията си за невалидност /нищожност/ на основанието, пораждащо каузалното правоотношение. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Спрямо първия въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите – че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Останалите страни в производството не заявяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предмет на производството е предявеният от Г. С. Н. срещу „Верто доро” ООД иск за установяване на вземания, за които по ч.гр.д. № 3354/2017 г. на РС Бургас е издадена заповед за незабавно изпълнение, въз основа на запис на заповед от 31.10.2014 г. за сумата от 54 000 лв., с падеж на 31.03.2015 г., издаден от Д. У. и „Коста бланка” ООД на 31.10.2014 г. и авалиран на същата дата от „Верто доро” ООД „Аларик Втори“ ООД. Посочил е, че длъжникът „Верто доро” ООД не е възразил срещу заповедта за изпълнение, като третото лице – помагач „Дау 058” ООД, като кредитор на авалиста „Верто доро” ООД, съобразно качеството си на кредитор и взискател по изп.д.№309/2014 г. на ЧСИ и овластяването си да упражни правото си по чл.134 от ЗЗД, е подал такова от името на своя бездействащ длъжник – „Верто доро” ООД. Изложил е съображения, че в исковата молба издаденият запис на заповед е обвързан от ищеца с каузално правоотношение, в обезпечаване, на което е издаден, а именно спогодба от същата дата – 31.10.2014 г., с която от Д. У. – лично и като законен представител на „Коста бланка” ООД, „Верто доро” ООД и „Аларик Втори“ ООД е направил признание за съществуването на задължения на Д. У. и „Коста бланка” ООД към адвокат Г. С. Н. в размер на общо 54 000 лв. за воденето на т.д.№318/2013 г. и т.д.№323/2013 г. по описа на ОС Бургас, като е уговорено, че като гаранция ще бъде издаден, съответно – авалиран процесният запис на заповед. Счел е за неоснователни доводите на третото лице помагач, че тежестта да установи валидността на каузалното правоотношение е на ищцата, която го е посочила, като се е позовал на задължителните указания в Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при предявен иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК, каузалното правоотношение подлежи на изследване, като съдът разпределя доказателствената тежест съобразно с нормата на чл.154, ал.1 от ГПК, възлагайки на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и – което е същественото в случая, са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед, като при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото – ищецът кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, което е основано на менителничния ефект, а не на каузалното правоотношение. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест, като липсата на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение; ищецът – кредитор доказва вземането си, като в тежест на ответника е да проведе главно доказване по въведените от него релативни възражения. Позовавайки се на разпоредбата на чл.221, ал.1 от ГПК и обстоятелството, че длъжникът подпомагана страна е авалист, въззивният съд е приел, че доказателствената тежест в случая е именно за третото лице помагач, като подпомагащ ответника – авалист по процесния запис на заповед, по повод на възражението за нищожност на каузалното правоотношение като привидно и целящо злоупотреба с права, което е така и с оглед и на конкретното материалноправно възражение – за симулация на каузалната сделка. Изложил е съображения, че в случая би била налице твърдяната злоупотреба по смисъла на чл.289 от ТЗ, ако упражняването на правата по менителничното правоотношение от страна на ищеца се извършва, само, за да бъдат увредени интересите на другата страна по сделката: издателите или авалистите, а в случая третото лице помагач не противопоставя интересите на издателите или на авалиста, а своите собствени интереси по повод на разпределението по чл.460 и чл.495 от ГПК като кредитор за паричното задължение по договора за продажба на търговско предприятие, частично установено със СПН – както сключването на каузалната сделка, така и установяването на менителничното правоотношение не може да бъде въведено от кредитора, участващ в процеса само като трето лице-помагач, за постигането на решение в интерес на длъжника, по съображение че са увреждащи правата на третото лице – помагач, а не на някоя от страните в тези правоотношения и – конкретно на подпомаганата. На следващо място е навел аргументи, че твърдението за симулация от страна на въззивника е обосновано от една страна с увреждащия за собствените му права характер на каузалната сделка и установеното по повод на нея менителнично правоотношение, а от друга – с позоваването на неучастие на „Верто доро” ООД като страна по т.д.№323/2013 г. на ОС Бургас и поради това – поемането на несъществуващо задължение; липсата на посочено задължение в ГФО за 2014 г. и 2015 г. на „Верто доро” ООД, липсата на насрещна престация /основание/ за поемане на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение и липсата на средства, за плащане на това задължение. Изразил е становище, че посочените обстоятелства сами по себе си са само индиция за симулативност на каузалното правоотношение, но вкл. анализирани в съвкупност, не водят до извод за проведено пълно доказване на отрицателния факт, по смисъла на чл.26, ал.2, пр. посл. от ЗЗД – третото лице помагач е лице, за което съгласно чл.165, ал.2, пр. посл. от ГПК няма ограничения в доказателствените средства за установяване привидността на сделката, но в производството не са представени никакви други доказателства. Счел е, че въведеният довод за липсата на процесуално качество на „Верто доро” ООД по посочените в спогодбата дела – № 323/2018 г. и №318/2013 г. на ОС Бургас би могъл да бъде обвързан с привидност само на задължаването на „Верто доро” ООД, но не и на издателите на процесния запис на заповед, които са страни по посочените съдебни дела, още повече че задължението на „Верто доро” ООД е по т.3 от спогодбата, като дори за това задължение да се приеме, че е симулативно установено, не би могло да се приеме, че страните не биха сключили спогодбата без тази клауза.
В заключение е достигнал до извод, че не е налице злоупотреба с права от страна на приносителя на записа на заповед и третото лице, подпомагащо ответника в качеството му на авалист по менителничното поръчителство, не би могло да противопостави възраженията на хоноратите, като евентуално увреждащият характер на тази сделка за интересите му е предмет на друг иск, а с оглед самостоятелния си характер, авалът като валидно учреден е действителен и ангажира отговорността на ответника.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Отговорът на първия от въпросите, формулирани от касатора се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, т.е. този въпрос е фактически и се решава за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства, още повече че в случая въззивният съд е приел, че твърдяните от третото лице помагач обстоятелства, вкл. липсата на средства, за плащане на поетото от дружеството задължение, са индиция за симулативност на каузалното правоотношение, но същите анализирани в съвкупност, не водят до извод за проведено пълно доказване за симулативност на споразумението. В този смисъл първият от въпросите не съставлява въпрос, по отношение на който се установява общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато .
Касационно обжалване не следва да се допусне и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.10 /предишна т.9/ от ГПК – този въпрос е решен изцяло в съответствие с дадените разяснения в ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подробно възпроизведени в обжалваното решение.
На следващо място при постановяване на решението си въззивният е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №98 от 22.11.2018 г. по в.т.д.№214/2018 г. на АС Бургас в частта му, с която е потвърдено решение №213 от 12.06.2018 г. по т.д.№98/2018 г. на ОС Бургас в частта, с която е прието за установено, че „Верто доро” ООД, като авалист, дължи на Г. С. Н. сумата от 54 000 лв., вземане по запис на заповед, издаден от Д. У. и „Коста бланка” ООД на 31.10.2014 г. и авалиран на същата дата от „Верто доро” ООД „Аларик Втори“ ООД, ведно със законната лихва от 12.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №2013 от 15.05.2017 г. по ч.гр.д.№3354/2017 г. на РС Бургас.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.