О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 29.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 1643 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на О. Г. П. и на Е. О. Р. срещу определение № 25064 от 29.09.2017 г. по ч. гр. д. № 10802/2017 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 21.03.2017 г., постановено по гр. д. № 66426/2016 г. на Софийския районен съд, 31 с-в. С последното е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК производството по предявения от частните жалбоподатели иск срещу Столична Община, поради неотстраняване в срок на указаните нередовности на исковата молба.
Жалбоподателите поддържат становище за незаконосъобразност на въззивното определение и искат то да бъде отменено и делото да се върне за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения иск.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно разпореждане, преграждащо по-нататъшното развитие на производството /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/.
С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното разпореждане на СРС, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е прекратено производството по предявения иск, поради неизпълнение изцяло на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, изразяващи се в уточняване дали обжалват административен акт и кой, дали претендират парично обезщетение, в какъв размер и на каква основание. Посочено е, че с исковата молба е заявена претенция срещу Столична община, в която са изложени фактически твърдения, че ищците са придобили по наследство нива в землището на Д., с площ от 1,7 дка като имотът им е реституиран по реда на ЗСПЗЗ, но с площ от 1,435 дка, а по скица издадена от АГКК е с площ от 1,279 дка, поради което се навеждат твърдения, че са ощетени от ответната община с 421 кв.м. и претендират същата да ги обезщети с имот от 421 кв.м. в регулация или да им заплати парично обезщетение по пазарна оценка.
За да потвърди първоинстанционното разпореждане, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е оставил производство без движение като е дал указания на ищците да уточнят исковата си молба, указал им е, че при необходимост могат да ползват правна помощ ако имат право на това, както и последиците от неизпълнение на указанията. В срок е постъпила уточняваща молба, в която жалбоподателите са конкретизирали, че не обжалват административен акт като са изложили фактически твърдения, че процесните 421 кв.м. са останали в собственост на общината, поради което същата им дължи обезщетение, без да посочат конкретна сума и са се позовали на чл. 108 ЗС. Изложени са решаващи мотиви, че съгласно чл. 129, ал. 1 ГПК, съдът проверява редовността на исковата молба ако същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК като на ищеца се указва да отстрани в едноседмичен срок нередовностите и ако в указания срок същите не бъдат отстранени, исковата молба се връща. Прието е, че съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните, както и че съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, а съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 1 ГПК цената се посочва от ищеца. Формиран е решаващ правен извод, че дадените указания не са изпълнени изцяло като не е посочен конкретен размер на обезщетението и не е уточнено в какво се състои искането, съответно не е очертан предмета на спора, по отношение на който е потърсена съдебна защита, поради което съдебното производство подлежи на прекратяване на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Изложени са съпътстващи мотиви, че позоваването на чл. 108 ЗС е правна квалификация дадена от ищците, а не представлява изложение на конкретни фактически твърдения, въз основа на които претенцията им да се квалифицира като ревандикационен иск.
Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт.
В приложените изложения на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение жалбоподателите твърдят, че „частната жалба е допустима, защото съдът е допуснал нарушение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като е приел за становище, че жалба и искова молба без конкретна цена е недопустимо да се подава“, без да е формулиран определен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обосновано някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото в приложените към частните касационни жалби изложения на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторите не са формулирали конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната частна жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 25064 от 29.09.2017 г. по ч. гр. д. № 10802/2017 г. на Софийския градски съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
Н е д о п у с к а касационно обжалване на определение № 25064 от 29.09.2017 г. по ч. гр. д. № 10802/2017 г. на Софийския градски съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: