О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
София, 03.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 31 януари 2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 323/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. Р. като пълномощник на Х. Д. Н. и Т. Г. Н. против решение № 5268 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 221/2010 г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторите сочат, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за приложението на института на придобивната давност и по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи съображения защо кредитира показанията на едни, а не на други свидетели.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. Д. А. и М. В. А. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 27.10.2009 г. по гр.д. № 2770/807 г., с което е допуснато да се извърши съдебна делба между Х. Д. Н., Т. Г. Н., В. Д. А. и М. В. А. на следния недвижим имот: УПИ ІХ-188 в кв. 16 по плана на [населено място], вилна зона ”К.- ІІІ част- разширение”, с площ 1070 кв.м по нотариален акт, а по скица – 820 кв.м, ведно с изградената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 47 кв.м, при квоти ? ид. част общо за Х. и Т. Н. и ? ид. част общо за В. и В. А.. По делото е било установено и не е било спорно между страните, че с договор за покупко – продажба, сключен с нотариален акт № 112, дело № 28384/94 г. В. А. и Х. Н. закупили от Г. В. неурегулирано дворно място във в.з. Д., с площ 1070 кв.м. Спорно между страните е било правото на собственост върху построената в дворното място масивна жилищна сграда. Твърдението на ищците е било, че са построили жилищната сграда през 1996 г. и отгогава до предявяване на иска за делба в продължение но повече от 10 години са владяли същата за себе си, поради което са придобили правото на собственост по давност. Въззивният съд е намерил този довод за неоснователен, като е посочил, че към момента на придобиване на собствеността върху дворното място сградата е била построена, което се установява от приложената към делото скица, издадена през 1994 г. на продавача Влашки, в което същата е била нанесена в неодобрения кадастрален план. С оглед на това доказателство съдът е посочил, че възприема част от показанията на разпитаните по делото свидетели, според които строежът е извършен в периода 1994-1995 г. от Х. Н. в смисъл, че или старата сграда е била съборена и построена отново, или че е била извършена основна реконструкция на същата. Но независимо от това кога е била построена, тя е станала съсобствена на страните по приращение при същите права, както върху земята. При това положение, за да придобият по давност цялата сграда, ищците е следвало да отблъснат владението на другите съсобственици и да упражняват фактическа власт върху сградата с намерение да я държат за себе си. Съдът е намерил, че доказателства, сочещи по несъмнен начин ищците да са манифестирали по отношение на останалите съсобственици намерението си за своене на сградата, не са ангажирани. Ответниците са заплащали местен данък за сградата и дворното място, участвували са в процедурата по узаконяване на същата, приключила през 2004 г. с акт за узаконяване на името на двамата съсобственика Х. Н. и В. А..
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касаторите правен въпрос, свързан с института на придобивната давност. В приложеното решение № 394 от 22.02.2005 г. по гр.д. № 2760/03 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че тъй като презумпцията на чл. 92 ЗС е оборима, е допустимо да се доказва, че е придобита отделна собственост върху жилищна сграда или етаж от сграда, като завладяването може да се осъществи и в процеса на нейното създаване, като условието е фактическата власт / доколкото не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС/ да е продължила в срока по чл. 79, ал.1 ЗС. Произнасянето на въззивния съд по довода на касаторите за придобиване на правото на собственост върху построената в съсобственото дворно място жилищна сграда, не е в противоречие с тази практика. Ползуването на съсобствения имот от един от съсобствениците не е достатъчно за придобиването му по давност. Счита се, че той е държател по отношение на частта на другите съсобственици и за да ги придобие по давност, следва да промени намерението си по отношение на тях, след което да ги владее в продължение на установения от закона давностен срок. Промяната на намерението трябва да бъде обективирана по отношение на останалите съсобственици по начин, който сочи недвусмислено, че съсобственикът отрича правата им върху техните идеални части от вещта. След преценка на събраните доказателства въззивният съд е намерил, че не се установява ищците да са манифестирали явно намерението си за своене на цялата сграда, оглед на което изводът му за неоснователност на довода им за придобиване на правото на собственост върху нея се явява съобразен с цитираната от касатора съдебна практика.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия процесуален въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и да изложи съображения защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а не кретидира други. Свидетелските показания са обсъдени поотделно, констатирани са съществени противоречия между тях и след съпоставката им с останалите доказателства по делото съдът е изложил убедителни съображения за тяхната достоверност. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с постановките на ППВС № 1/ 1953 г. и съдебната практика, изразена чрез представените с касационната жалба решения на ВКС.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5268 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 221/2010 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: