4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1010
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2388 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. М. от [населено място], обл. П., лице с юридическа правоспособност, против решение № 37 от 13 февруари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 396 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г., с което е отменено решение № 49 от 18 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 148 описа на районния съд в гр. Велико Търново за 2013 г. в частта, с която районният съд в гр. Плевен е осъден да заплати на М. сумата от 4000 лева обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от взетата спрямо него с определение на съда мярка за неотклонение „задържане под стража”, отменено с определение на окръжния съд в гр. Враца, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 29 март 2010 г., и вместо него предявеният иск е отхвърлен за посочената сума, а в частта на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът на М. против районния съд в гр. Плевен за разликата над 4000 лева до 36400 лева, въззивният съд го е потвърдил.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че никога не е предявявал срещу районния съд в гр. Плевен иск за заплащане на сумата от 4000 лева, а искът му е много по-висок, апелативният съд е следвало да вникне в материалите и да се убеди, че сумата от 4000 лева му е присъдена, като е стеснен искът, който касаторът е предявил. Съдът си противоречи в диспозитива на съдебното решение, като коментира касаторът какъв иск е следвало да предяви и че осъдителната присъда не била влязла в сила. Заявява се, че правилно искът е заведен срещу районния съд, който е задържал касатора с мярка за неотклонение „задържане под стража” в продължение на 52 дни. Твърди се, че в КЗПЧОС са определени сумите за ден задържане. Сочи се, че въззивният съд е интерпретирал исковата молба, но тя е заведена на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а не по чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ. Прилагат се множество документи, свързани със здравословното състояние на касатора и копия на множество негови искания до различни институции.
След оставяне на касационната жалба без движение поради липсата на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът М. изрично заявява (вх.№ 973 от 11 март 2015 г., л. 120 от касационното производство), че касационната му жалба отговаря на изискванията по ГПК и съдържа всички реквизити. Твърди се, че апелативният съд се бил произнесъл неточно като приема, че е спорен въпросът дали районният съд е легитимиран да отговаря по предявения иск. Касаторът счита, че е налице предположение на въззивния съд, а не прилагане нормите на закона, като съдът се е произнесъл, без да е обсъдил последната редакция на този закон.
Ответникът районен съд в гр. Плевен, представляван от административния си ръководител съдия Д. Д., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване и твърди неоснователност на жалбата.
По предявения от касатора иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е прието, че е спорно дали районния съд, който е взел съответната мярка за неотклонение и тя е отменена при инстанционния контрол по реда на чл. 64, ал. 7 НПК, е легитимиран да отговаря по предявения иск – дали е процесуален субституент на държавата по този иск. В. съд приема, че легитимирана да представлява държавата е прокуратурата, а не съдът, като се приема, че съдът е легитимиран да отговаря само в случаите на наложени от съда мерки за задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато решението е отменено като незаконосъобразно и при наложени от съда други административни мерки, когато решението е отменено като незаконосъобразно. Предвид липсата на материалноправна легитимация за съда, искът е неоснователен. Сочи се, че за заплащане на обезщетение за същата наложена мярка е осъдена и прокуратурата и няма основание неимуществените вреди от едно и също неправомерно действие да се присъдят за изплащане в същия размер и от съда. Тъй като касаторът е оправдан по наказателното дело, в досъдебното производство на което е взета мярката за неотклонение „задържане под стража”, ищецът е могъл да предяви иск за заплащане на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, но такъв не е предявен.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване, тъй като касаторът не е посочил общото основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В. съд е констатирал, че касационната жалба е нередовна, тъй като към нея не е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване – не е изложено кое предпоставя касационното обжалване, а именно произнасянето на съда по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С разпореждане от 24 февруари 2015 г., препис получен от майката на касатора на 6 март 2015 г., съдът подробно е указал на касатора какво следва да изложи и какви приложения да даде в съответствие с твърденията си. В отговор на ясните указания, касаторът е избрал да заяви изрично, че касационната му жалба отговаря на изискванията по ГПК.
Независимо от твърденията на касатора в касационната жалба и допълнителното заявление, не е ясно кой е посоченият въпрос, който да бъде подложен на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009г., ОСГТК, т. 1, при действието на ГПК от 2007 г. допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. ВКС постановява, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. Изложените от касатора съображения по същината си са касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – обуславящ изхода на спора правен въпрос, който да бъде преценяван съобразно допълнителните критерии за допускане на касационното обжалване по т. 1-3, ал. 1 на чл. 280 ГПК.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че с ТР № 5/2013 г., ОСГК, ВКС обвързващо приема, че съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ (редакцията преди ЗИД ЗОДОВ, ДВ бр. 38/2012 г.) само в случаите по ал. 1, т. 4 и 5 за прилагане от съда на задължително настаняване или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно, какъвто случай настоящият не е, а обжалваното решение е в съответствие с посоченото обвързващо тълкуване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 37 от 13 февруари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 396 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: