2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1010
София, 30.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1077 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. К. с адрес в [населено място], представляван от адв. П. П., против решение № 542 от 28 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 859 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г., с което е потвърдено решение № 484 от 27 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 2188 по описа на районния съд в [населено място] за 2015 г. в частта му, с което е отхвърлен предявеният от К. срещу Т. Н. Д., с адрес в [населено място] иск за сумата над 2000 лева до пълния предявен размер от 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в душени болки и психически страдания, претърпени от К. в резултат от извършеното от Д. престъпно деяние, за което същата е била призната за виновна с влязъл в сила съдебен акт по нохд № 576/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], както и е отхвърлен предявеният от К. срещу В. Н. К., с адрес в [населено място] иск за сумата над 2000 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, за причинените от ответника неимуществени вреди вследствие на извършеното от него престъпно деяние, за което е бил признат за виновен със съдебен акт по посочено наказателно дело. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено определение № 2071 от 24 август 2016 г., постановено по гр.д. № 2188 по описа на районния съд в [населено място] за 2015 г., с което е оставена без уважение молбата, подадена от П. К. К. за изменение на постановеното по първоинстанционното дело решение в частта за разноските.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Правилно, според касатора, съдът е преценил и установил елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, но е определил дължимото обезщетение в занижен размер. Сочи се, че не е оценена в достатъчна степен спецификата на противоправните действия на ответниците, не са съобразени вредоносните последици върху психиката на ищеца с оглед неговите духовни и психически особености и особеното драматично преживяване от ищеца на изнесените в наказателното производство клеветнически твърдения. Съдът не е отчел различието в моралните възгледи на страните по делото и обстоятелството, че ищецът е бил възпитан в респект и уважение към съдебната институция и в безусловния дълг пред съд да се говори истината, което е засилило негативните преживявания от съдебния процес. Не е била преценена и престъпната цел на ответниците – да предизвикат изгодна оправдателна присъда за виновното лице, техен ближен, за сметка на оклеветяването на ищеца. Подчертава се, че високият интензитет на болките и страданията на увредения е проявен в сравнително продължителен около три годишен период от време. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа общото и допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответниците Т. Н. Д. и В. Н. К., двамата с адрес в [населено място], не изразяват становище по касационната жалба.
С обжалваното въззивно решение е съобразено от приложеното към делото нохд № 576/2015 г. на районния съд в [населено място], че ответницата Т. Д. е призната за виновна в това, че на 14 януари 2013 г. в съдебно заседание по н.ч.х.д № 2016/2012 г. като свидетел устно е потвърдила неистина като е заявила, че в периода 1993 – 1994 г. е виждала около 12 пъти в месеца П. К. и Д. Г. в кафене срещу училище „И. Б.“, както и че е виждала автомобила на П. К. около местоработата на Г. в детското отделение на МБАЛ [фирма], а В. Н. К. е признат за виновен в това, че в периода 14 януари – 13 май 2013 г., при условията на продължавано престъпление, в съдебно заседание на 14 януари и 13 май като свидетел е потвърдил неистина – че през 1995 г. детето му е било лекувано в детско отделение на МБАЛ П. АД и в този период е виждал около 10 пъти П. К. да докарва с колата си на работа Д. Г. или да я чака от работа, както и че детето му е било лекувано през 1994 г. Към досъдебно производство е приложено копие на присъда по ч.х.д. № 2016/2012 г. на районния съд в [населено място], с която В. Г. е признат за виновен в това, че при подаване на отговор на искова молба по чл. 131 ГПК по гр.д. № 2993/2011 г. по описа на същия съд е разгласил позорни обстоятелства за П. К.. Обсъдена е приетата по делото медицинска документация и назначената съдебнопсихиатрична експертиза, според която К. е изпаднал в остра реакция на стрес при първата среща с ответниците в съдебното заседание, която след няколко дни е преминала в тревожно-депресивно разстройство, което спада към граничните разстройства в психиатрията и са леки по своята увреда. Взети са предвид и състоянието на тревожност и депресия у ищеца, причинени от факта на лъжесвидетелстване и страха от наслоено обществено мнение, от една страна, и личността на самия ищец, която според проведените тестове се отличава като емоционално-лабилна, от друга. Възприети са и показанията на изслушаните по делото свидетели, от които се установява притеснението и възмущението у ищеца от изнесените неверни показания, получаването на нервни тикове, изолацията от хората, системното приемане на лекарства, безпокойствата, свързани с общественото възприемане на неверните твърдения, редувания на състояния на избухливост с униние и мълчаливост и др. Преценени от съда са същевременно и свидетелските показания, сочещи за неповлияването на ищеца от наказателното производство. При тези данни за спорен по делото е възприет от съда въпросът за размера на дължимото обезщетение, като са изложени съображения, че действително ищецът е изживявал много тежко и драматично процесните събития, не се е справял с ежедневните си битови потребности и служебните си задължения, но от друга страна това състояние не е изисквало специализирано лечение, поради което и исковете са счетени за основателни до сумата от 2000 лева за всеки от двамата ответници.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че същественият въпрос, от решаването на който зависи изхода на делото, е за размера на дължимото на ищеца обезщетение и критериите, въз основа на които се определя неговия справедлив паричен еквивалент, като се посочва ППВС № 4/1968 г., както и решение № 83 от 28.04.2016 г. по гр.д. № 5128/2015 г. на ВКС, III г.о., според което справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, като тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Касаторът приема, че извън обема на обстоятелства, преценявани от съда, за да се определи размера на нанесените вреди, а оттам – и на справедливото им обезщетяване, са останали видът на противоправното действие на ответниците (лъжесвидетелстване пред съд), което е тежко престъпление против правосъдието, и личността на ищеца. Противно на застъпваната от касатора теза, всички тези обстоятелства са били взети предвид от съда, видно от мотивите, в които се подчертава както значимостта на извършеното от ответниците деяние (което е сторено при коментиране на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД), така и висящността на друго производство, изходът на което е зависел от лъжливите показания за дълъг период от време. Освен това, чрез кредитирането на свидетелските показания на свидетелите на страната на ищеца, без съмнение съдът е взел предвид и личността на ищеца, като е определял търпените от него вреди.
Касаторът още сочи, че значим за изхода на спора е и въпросът кои са най-съществените и специфични факти и обстоятелства по конкретно дело, които определят за справедливо искането на ищеца за увеличаване размера на обезщетението му. Въпросът в същината си сочи отново към предходното питане. Инак, обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедлив размер на обезщетението в контекста на извършен деликт, са посочени в по-горе цитираната практика на ВС и ВКС, която настоящият съдебен състав не намира основание да приеме за нарушена.
Накрая, правен въпрос по разрешенията на въззивния съд, свързани с потвърденото определение № 2071/24.08.2016 г., не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване в тази част на въззивното решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 542 от 28 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 859 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г. в обжалваните му части.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: