ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1011
София, 28.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2416 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ив.А. като процесуален представител на Л. Х. Б. от [населено място], област П., срещу въззивното решение на Окръжен съд Плевен от 15.ІІ.2018г. по гр.д. № 896/2017г.
Ответникът по жалбата Ч. „З.“ [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокати Д.Н. и В.М. е заел становище за нейната недопустимост поради подаването й извън преклузивния срок и за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок – съобщение за въззивното решение е връчено на касатора на 28.ІІ.2018г., а жалбата е подадена по пощата на 28.ІІІ.2018г., от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на Пл.РС от 13.Х.2017г. по гр.д. № 8481/2016г., с което са отхвърлени предявените от Б. срещу Ч. „З.“ кумулативно съединени искове по чл.59 ЗЗД за присъждане на общо 19726.63лв., представляващи стойността на извършени от ищеца подробно посочени по видове и конкретни стойности подобрения в отдаден от ответника под наем недвижим имот и неговото преоборудване от столова в магазин, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че: на 01.V.2006г. е сключен договор за наем между ответника като наемодател и [фирма] относно две помещения в мазето на административна сграда, представляващи столова и кухня със сервизни помещения, за срок 10 години с месечен наем 150лв.; уговорено е наемателят да заплаща всички данъци и такси във връзка с привеждането на наетия обект в търговски и всички подобрения през периода на ползването на обекта; конкретизирани са приетите за установени извършени във връзка с преустройството работи; с договор от 15.І.2010г. Хр.М. продал на ищеца търговското си предприятие с фирма [фирма], което занапред ще осъществява дейност под фирма [фирма]; с анекс от 21.ХІ.2011г. договорът за наем е прекратен по взаимно съгласие и без страните да имат претенции по отношение на имота; с договор от 21.ХІ.2011г. ответникът отдал под наем обекта на [фирма] за 5 години; на 01.ХІІ.2012г. едноличният търговец продал на дружеството търговското си предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, ведно с фирмата; на 02.ХІ.2016г. дружеството предало на ответника отдадения под наем имот. Прието е, че искът е предявен от ищеца като физическо лице и изрично е посочил, че е бил регистриран като ЕТ и е имал сключен с ответника договор за наем на помещение, в което извършил подобрения, заплащането на които претендира. При тези обстоятелства е направен извод, че правото на ищеца да претендира заплащането на извършените подобрения в наетото помещение, заедно с всички други права, придобити от него в качеството му на ЕТ, е преминало към [фирма] като част от търговското предприятие, и че ако не бе прехвърлено търговското предприятие, а само заличен ЕТ, тогава това право щеше да премине върху физическото лице – ищеца; тъй като ищецът не притежава правото, чиято защита претендира, поради прехвърлянето му на трето лице, искът е недоказан по основание. Изложени са съображения, че съдът следи служебно за наличието на активна процесуална легитимация въз основа на изложените в исковата молба твърдения, но че по въпроса дали ищецът е носител на претендираното с иска право съдът се произнася с решението по съществото на спора. В случая ако ищецът не изразяваше съпричастност към правото, което твърди да му е нарушено, производството по делото следваше да бъде прекратено поради недопустимост на иска, той обаче твърди, че е носител на правото и съдът е длъжен да разгледа и се произнесе по спора по същество.
В касационната жалба и в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи наличие на нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума й, довело до постановяването на решение спрямо лице, нямащо качеството на надлежна страна, при което на основание чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК и с оглед т.5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК следвало да бъде допуснато касационно обжалване, обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за уточняване на основанието и петитума на иска.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и сочени в изложението предпоставки за допускането на касационно обжалване. Релевираното от касатора произнасяне от въззивния съд по нередовна искова молба не е от значение за изхода на делото. Искът е предявен от Л.Б. в качеството му на физическо лице с твърдения, че до 01.ІІ.2012г. бил регистриран като едноличен търговец, че в качеството си на такъв сключил договор за наем с ответника и направил подобрения в наетия имот, че със стойността на тези подобрения ответната кооперация се обогатила за негова сметка, поради което той претендира присъждането й. Т.е. твърдението е, че именно ищецът е носител на претендираното право и че то трябва да бъде защитено с присъждането на него на стойността на подобренията, при което липсва твърдяното противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Произнасянето от въззивния съд в тази насока не е в противоречие, а в съответствие със сочената от касатора задължителна практика на ВКС, обективирана в т.5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 1200лв. разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за един адвокат по договор за правна защита и съдействие от 17.V.2018г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, № 63 от 15.2.2018г. по гр.д № 896/2017г.
ОСЪЖДА Л. Х. Б. от [населено място], област П., да заплати на Ч. „З.“ [населено място] 1200 лева разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: