4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1012
София, 29.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юли през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1058 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. С. от [населено място], приподписана от адв. Д. Д., против въззивното решение № 256 от 31 август 2012 г., постановено по в.гр.д. № 371 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г., с което е потвърдено решение № 1821 от 2 март 2012 г., постановено по гр.д. № 942 по описа на районния съд в гр. Благоевград за 2011 г. за прогласяване нищожността на упълномощаване, обективирано в нотариално заверено пълномощно, по силата на което Н. С. П. от [населено място] упълномощава Д. И. С. от същия град да се разпорежда от нейно име и за нейна сметка с недвижим имот в Б., да я представлява пред нотариус във връзка с разпореждането с имота и да подписва всички съпровождащи документи и книжа.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото при постановяването на порочния си съдебен акт въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция и по този начин е достигнал до същите неправилни изводи и допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила; съдът не е обсъдил процесното пълномощно, от което не може да се достигне до извода, че е издадено с каквито и да било други договорни взаимоотношения, най-малко за обезпечение на такива; упълномощаването е за извършване на действие от името и за сметка на ищцата, и следователно процесното пълномощно не осъществява функцията на обезпечение, а и правото на собственост не е придобито от касатора; неправилно са кредитирани показанията на разпитаните по делото свидетели – съществува противоречие между тях и твърдяното в исковата молба относно сумите, сочени в производството, които са уж получени във връзка с договор за заем, а и е налице противоречие в показанията на свидетелите. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по въпросите: задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в съдебния акт и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, когато те са непълни, неясни или съдържат различни изводи (сочи се ТР № 1/2001 г., ОСГК и четири решения на ВКС по чл. 290 ГПК); следва ли при извършена на база упълномощаване покупко-продажба на недвижим имот от пълномощника със задължението получената сума да бъде предадена на упълномощителя, да се приеме, че е налице обезпечение на друга сделка между тях, след като пълномощникът не получава в случая никаква облага или възнаграждение, и може ли изобщо да се счита, че е налице обезпечение, когато нищо не се следва.
Ответницата Н. С. П. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че със свидетелски показания е установена създадената между страните по спора облигационна връзка по договор за заем – касаторът дал на ищцата сума в евро, с която изпълнил своето задължение, като този заем не е бил обезпечен; непосредствено преди предаване на сумата ищцата упълномощила касатора с правата да се разпорежда от нейно име и за нейна сметка с апартамент; едновременното сключване на договора за заем и на подписването на едностранното волеизявление за упълномощаване налагат извод, че второто е било направено, за да се удовлетвори касаторът кредитор като продаде лично имота на длъжника, а не по предвидения в закона начин; гласните доказателства установяват и че целта на упълномощаването е било кредиторът да удовлетвори вземането си не по предвидения в закона начин, което се потвърждава и от извършеното разпореждане с имота, поради което се споделя изводът на районния съд, че упълномощаването на касатора за извършване на разпоредителната сделка е недействително, тъй като целта на предоставеното овластяване е именно удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидения в закона; след извършването на сделката касаторът не е предал получената по нея сума на ищцата. Поради съвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първата инстанция, първоинстанционното решение се потвърждава, а заедно с това на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение.
К. съд приема, че не са налице основанията, сочени от касатора, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпрос по задължението на въззивния съд да изготви собствени мотиви в съдебния акт, а в случай, че мотивите са непълни, неясни или съдържат различни изводи се пита по възможността въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция по правилото на чл. 272 ГПК. Сочат се ТР № 1/2001 г., т. 19 и четири решения на ВКС. Цитираното тълкувателно решение в съответната си част следва да бъде съобразено с новия процесуален ред в сила от 1 март 2008 г. и новото правило на чл. 272 ГПК. Въззивният съд и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. По приложението на правилото на чл. 272 ГПК в горния контекст са постановени редица съдебни решения, включително и цитираните от касатора. В решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 г., ІV г.о., както и в решение № 990 по гр.д. № 47/2009г., І г.о., ВКС приема, че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да изложи мотиви към решението, в които да даде отговор и на направените пред него оплаквания, а в другите посочени решения идеята е доразвита. Например в решение № 643 по гр.д. № 1246/2009г., ІV г.о. се приема, че когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционното решение, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съдилищата, въззивната инстанция съгласно чл. 272 ГПК може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои –ползва се от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. В последното от посочените решения – решение № 157 по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., се заключава, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В процесния случай е процедирано именно по посочения начин – съдът е изложил защо възприема крайния извод на първата инстанция чрез анализ на представените доказателства, като едва в края на излагането на съображенията си е посочил, че се препраща и към мотивите на първата инстанция. При поставянето на правния въпрос касаторът изхожда от позицията си, че мотивите на въззивния съд са непълни, неясни и съдържат различни изводи. Всъщност по този начин касаторът излага своето несъгласие с възприетите от съда правни изводи по представените по делото доказателства, но дори и правните изводи да страдат от пороци, до поправянето им чрез допускане на касационно обжалване не може да се достигне чрез отговора на първия поставен правен въпрос, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по него е напълно в съответствие с обвързващата съдебна практика, която настоящият състав не намира за нужно да изменя или да изоставя.
Вторият правен въпрос (в първата и втората му част, която касаторът приема за трети въпрос) също не обосновава допускане на касационното обжалване. Касаторът цели да получи отговор единствено и само въз основа на упълномощаването, но друго е възприетото от съда разрешение. Съдът приема, че са налични договор за заем за потребление и мандатно правоотношение за разпореждане с жилище, и като проследява доказателствата за връзка между тях, приема нищожността на упълномощаването. Следователно правният въпрос не адресира действително правно разрешение на въззивния съд в цялост, поради което и не налага допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 256 от 31 август 2012 г., постановено по в.гр.д. № 371 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: