1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1012
ГР. С., 06.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 29.09.2014 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №3150/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Софийски градски съд /ГС/ по гр.д. №16857/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] частичен иск по чл.49 от ЗЗД – за присъждане на сумата от 5 100 лв./ при пълен размер на иска от 500 хил./, като обезщетение за неимуществени вреди, нанесени на ищеца с обидни и клеветнически твърдения, изложени пред съд от физическото лице М. Е., в изпълнение на възложената му от ответното дружество работа.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Твърди, че по поставените в изложението въпроси въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС и съдилищата в цитираните и приложени решения, постановени по граждански и наказателни дела. От тези решения значение за обосноваване на основанията по чл.280, ал.1 ГПК имат само постановените по граждански дела, по реда на ГПК и ГПК, отм. – ТР №1/19.02.10 г. Освен това голяма част от въпросите в изложението, формулирани като: „представлява ли касационно – отменително основание обстоятелството …” , не са правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК, а се отнасят до основанията по чл.281 ГПК, за които ВКС не са произнася в това производство. В цитираното ТР №1/10 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 от ГПК са различни от тези по чл.281 ГПК. За наличието на касационните основания по чл.281 ГПК ВКС се произнася, ако допусне разглеждане на касационната жалба.
В. съд е отхвърлил иска по две групи съображения, всяка от които самостоятелно обосновава този резултат. На една страна е приел, че сочените в исковата молба твърдения на М. Е., дадени в качеството му на свидетел в съдебно заседание по посоченото гр. дело, не съдържат обидни и позорящи ищеца твърдения. Единствено последното изявление / пункт 8 – ми от мотивите на ГС/ съдържа негативно оценъчно твърдение за дейността на ищеца, като пълномощник на дружеството, но то е лично мнение, изказано в допустима форма, без да приписва престъпление на ищеца или да съдържа груби и непристойни изрази. От друга страна въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че е налице противоправно и виновно поведение на свидетеля, то е извършено от него в лично качество, като свидетел пред съд, а не в изпълнение на или във връзка с възложената му от ответното дружество работа.
Първата част от въпросите на касатора, поставени в контекста на основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, са материалноправни и засягат понятието „информация” / р. по гр.д. №183/02 г. на четвърто г.о. на ВКС/ и принципната възможност деликтът да бъде осъществен с невярно и позорящо, публично огласено оценъчно твърдение / р. по гр.д. №1486/11 г. на четвърто г.о. на ВКС и по гр.д. №178/98 г. на петчленен състав на ВКС/, както според касатора е в процесния случай.
Дори да се приеме, че първият от решаващите изводи на ГС противоречи на тази практика, не се установява оценъчното твърдение на свидетеля Е. да е изказано в изпълнение на възложена му от ответното дружество работа. Е. не е законен представител на ответното дружество, за да се приеме, че действа по възлагане от дружеството – ППВС №9/66 г.; освен това законният представител не се разпитва като свидетел, а дава обяснения – чл.177 ГПК, р. по гр.д. №1262/11 г. на ВКС, четвърто г.о. Затова изводът на въззивният съд, че свидетелят носи отговорност в лично качество, ако се приеме, че твърдението му уврежда ищеца, не е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Така напр. в приложеното от касатора р. по гр.д. №183/02 г. на четвърто г.о. е посочено: „като издател на вестника, публикувал процесните статии, ответникът по спора има качеството на възложител на работа. Дефинитивно това възлагане представлява отделяне на собствена работа и изпълнението й чрез друго лице, което е в интерес на възложителя и рефлектира пряко в неговата имуществена сфера”. В случая възлагане в посочения смисъл не е налице – св. Е. е изложил своите лични възприятия за определени факти пред съда, в изпълнение на дълга да свидетелства и при отговорността по чл.290 НК. Отричането на свидетеля / като първоначален ответник по иска/ от дадените показания в сключената по делото спогодба, е насочено към отпадане на тази лична отговорност – чл.292 НК, но е неотносимо към претендираната отговорност на ответното дружество по чл.49 ЗЗД.
Част от процесуалните въпроси – по приложението на чл.183 ГПК, са без значение за спора. ГС е основал решаващите си изводи на показанията на свидетеля Е., цитирани в исковата молба и удостоверени по съдържание в приложения към молбата на пълномощника на ищеца съдебен протокол – л.189 от делото. Подробно е анализирал сочените в исковата молба за позорни и обидни части от показанията и е изложил съображения за несъставомерността им в деликтния състав. В изложението на касатора са наведени и доводи, че първоинстанционното и въззивното решение не са постановени от независим съд и са налице основания за отвод на състава по чл.12, ал.2 от ГПК, отм./ сега чл.22 ГПК/. Подобни оплаквания са били изложени и в производството по гр.д. №580/12 г. на четвърто г.о., приложено към жалбата. Там ВКС е приел, че съгласно указанията, дадени в ТР №13/76 г. и ППВС №1/85 г., дори да е налице някое от основанията за отвод, то не обуславя нищожност или недопустимост на решението, а само неговата неправилност. Освен това не се установява обективно да е налице някое от посочените в закона основания за отвод и самоотвод на съдиите. Същият отговор на посоченото оплакване следва да се даде и по настоящото дело, в изпълнение на задължението на ВКС да следи служебно за вероятната недопустимост или нищожност на обжалваното решение в производството по чл.288 ГПК– ТР №1/19.02.10 г..
Ищецът – касатор твърди, че е лишен от правото на справедлив, при равнопоставеност на страните, процес в противоречие с вътрешното /ГПК и цитираната практика/ и европейското право/Е. и цитираната практика на Е., Х. на основните права в ЕС и др. посочени в жалбата/. Такова противоречие не се установява: Искът е отхвърлен и от двете инстанции с подробно изложени мотиви за неоснователност. Разглеждането на спора при спазване на съдопроизводствените правила, които гарантират равно участие и защита на страните – чл.8 и 9 ГПК, и отхвърлянето на иска с подробно изложени от инстанциите по същество фактически и правни съображения от предмета на спора са в съответствие с указанията на ТР №1/2001 г., т.19 на ВКС и ППВС №1/85 г. на ВС и практиката по чл.290 ГПК – напр. р. по гр.д. №209/11 г. на първо г.о. на ВКС.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр.д. №16857/12 г. от 2.12.13 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: