О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1013
гр. София, 27.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 537/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/,[населено място] срещу въззивно решение № VІ-79 от 11.12.09г., постановено по гр.д.№ 396/09г. на Б. окръжен съд, VІ с-в, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 1892 от 16.02.09 г., постановено по гр.д.№ 3121/07г. на Б. районен съд, ІV с-в, с което по иска на Д., представлявана от М.Р.Р.Б. против[фирма] /в несъстоятелност/ е признато за установено, че държавата е собственик на 2139/4550 ид.части от УПИ І в кв.2 по плана на[населено място], ж.к.”Б. М.” с площ от 4550 кв.м. и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху имота на основание чл.108 ЗС.
По делото е установено, че съгласно А. №№ 4459/1975г. 4058/2007г. процесният имот е бил държавна собственост и през 1975г. със заповед на председателя на ГНС-Б. на основание чл.15, ал.1 ПДИ/отм./ е предоставен на праводателя на ответника (БГА “Б.”) за строителство на хотел. За да уважи предявения иск въззивният съд е приел, че ответникът не е придобил правото на собственост върху имота по реда на чл.17а ЗППДОбП/отм./, тъй като същият не му е бил предоставен по предвидения в закона ред за управление и стопанисване (председателят на ГНС –Б. не е имал правомощието по чл.15, ал.1, т.1 ПДИ /отм./ ), както и че същият не е бил включен в баланса на преобразуваната държавна фирма. Прието е също, че ответникът не е могъл да придобие имота по давност с оглед разпоредбата на чл.86 ЗС, както и че владее собствения на ищеца имот без правно основание, тъй като в хода на процеса е прехвърлил мястото и сградата на привлеченото като помагач трето лице, с което не е в облигационни отношения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса – какво включва фактическия състав на придобивния способ “преобразуване на държавно предприятие в еднолично търговско дружество” по чл.17а ЗППДОбП /отм./, респ. на чл.1 ПМС 201 от 1993г.; как се е извършвало предоставянето на държавно имущество за стопанисване или управление на държавните предприятия преди тяхното преобразуване и с какви доказателствени средства се установява; осчетоводяването (отразяването по баланса) елемент ли е от фактическия състав на чл.17а ЗППДОбП/отм./ или е достатъчно да е налице надлежен акт за преобразуване, в който съответното имущество изрично да не е изключено от обхвата на тази разпоредба и следва ли да бъде взето предвид направеното от ответника по ревандикационния иск възражение, че държи земята като собственик на сграда, която е прехвърлил в хода на процеса и съответно това възражение да доведе до отхвърляне на иска за собственост, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса съставлява ли актът за преобразуване правно основание по смисъла на чл.70 ЗС, годно да направи владелеца собственик в случай, че предписаната от закона форма е опорочена (поради липса на осчетоводяване), респ. добросъвестно ли е владението в този случай, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай касаторът се позовава на задължителна съдебна практика – ППВС № 7/1965г. относно направени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на доводите на страните и доказателствата по делото без да е посочил конкретен обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, още повече, че в случая противоречие между въззивното решение и посоченото постановление липсва. Ето защо основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. В допълнение следва да се посочи, че с оглед приетото от съда, че имотът е държавна собственост и по тази причина не е могло да бъде придобит по давност, въпросът за характера на осъществяваното от него владение (добросъвестно или обикновено) е правно ирелевантен.
Второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване би било налице по чл.280, ал.1, т.2 ГПК би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В случая противоречие между обжалваното решение и представените от касатора решения на ВКС по гр.д.№ Р № 399 по гр.д.№ 596/07г., Р № 1 по гр.д.№ 2237/08г., Р № 1079 по гр.д.№ 511/03г., Р № 588 по гр.д.№ 300/08г. и Р № 287 по гр.д.№ 6168/07г. липсва, доколкото основното съображение на въззивния съд за отхвърлянето на иска е, че имотът не е бил предоставен по надлежния ред за управление и стопанисване на държавното предприятие (на праводателя на жалбоподателя) преди неговото преобразуване и приватизация, а в никое от тези решения не е прието, че такова предоставяне не е било необходимо или че то се е извършвало по друг начин. Липсва противоречие и с Р № 2411 по гр.д.№ 4746/56г. на ВС, с което е прието, че при прехвърляне на спорното право в хода на процеса делото следва своя ход между първоначалните страни и спорът се решава с оглед правата на страните към момента на предявяване на иска, Р № 737 по гр.д.№ 459/85г. , Р № 268 по гр.д.№ 131/88г.на ВС, както и Р № 300 по гр.д.№ 30/08г. на ВКС, с които е прието, че собственикът на сградата има право да ползва незастроената част от мястото (земята), доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, тъй като в обжалваното решение съд не е взето друго становище по тези въпроси. В допълнение следва да се отбележи, че решението е съобразено и със задължителната съдебна практика, според която второинстанционният съд е длъжен да вземе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти (дори осъществилите се след постановяване на първоинстанционното решение), които са от значение за спорното право.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая във връзка с посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване релевантни доводи не са изложени, поради което следва да се приеме, че същите не са налице.
С оглед на казаното подадената от [фирма] /в несъстоятелност/,[населено място] касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр.[населено място] № 1/04г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област Б. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 933, 41 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № VІ-79 от 11.12.09г., постановено по гр.д.№ 396/09г. на Б. окръжен съд, VІ с-в.
О с ъ ж д а [фирма] /в несъстоятелност/,[населено място] да заплати на Д., представлявана от М.Р.Р.Б. чрез областния управител на област Б. сумата 933, 41 лв./деветстотин тридесет и три лева и четиридесет и една ст./ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: