5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1014
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2163 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Г. Н. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Ж. Б., против решение № 39 от 12 януари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 2576 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2014 г., с което е обезсилено решение № 3271 от 4 юли 2013 г. по гр.д. № 13902 описа на районния съд в гр. Варна за 2012 г. в частта, с която е прието за установено по предявения от С. Г. Н. против С. Т. М. от [населено място] иск за установяване, че към датата на подаване на заявление за парично задължение по чл. 410 ГПК, дължи на Н. сумата от 960,63 лева, представляваща лихва за забава за периода 6 януари – 8 август 2012 г., и прекратява производството по делото в тази му част; отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено по предявения от Н. против М. установителен иск, че към датата на подаване на заявление за парично задължение по чл. 410 ГПК, М. му дължи сумата от 15756 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 6 януари 2010 г., със законната лихва от подаването на заявлението, както и в частта за разноските, и вместо него предявеният иск е отхвърлен, и в полза на М. са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че процесният договор за правна защита и съдействие в т. 4 е нищожен поради противоречието му с чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата – касаторът е изпълнил поръчката и е завел иск, по който е образувано дело с материален интерес от 110000 лева и клаузата на т. 3 от договора не е нищожна по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Като неправилен се сочи изводът, че договорът за правна защита и съдействие от 3 ноември 2011 г. е новирал правата и задълженията на страните във връзка с предвиденото в съглашението от 6 януари 2010 г. задължение за предявяване на иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на М. – касаторът е изпълнил поръчката, като е завел дело с по-голям материален интерес от посочения в договора от 6 януари, като негова е била преценката дали да заяви иск в наказателното производство или в гражданско дело за обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът счита, че договорът от 6 януари не е развален, а договорът за процесуално представителство от 3 ноември не отменя договора за поръчка, поради което страните следва да се считат обвързани с него, и касаторът е изправната страна. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответницата С. Т. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Р. К., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, и за правилността на обжалваното въззивно решение.
Предвид сключения между страните договор за правна помощ от 2010 г., по силата на който ищецът се задължил да представлява ответницата по досъдебно производство и наказателно от общ характер дело и да предяви граждански иск от 75 хиляди лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди и поетото от ответницата задължение да заплати на ищеца възнаграждение от 20% от изплатената като обезщетение сума, осъщественото процесуално представителство и предявена през 2011 г. искова молба за заплащане на 110 хиляди лева, с присъдени 65 хиляди лева, нотариално удостоверено изявление от януари 2012 г. за разваляне на договора от страна на ответницата, възражението на ответницата за нищожност на договора от 2010 г. поради противоречие на уговорката за заплащане на възнаграждение от 20% от изплатената като обезщетение сума, тъй като определянето на възнаграждение като процент от полученото обезщетение противоречи на чл. 36, ал. 2 и ал. 4 и чл. 46 ЗА, както и поради липса на съгласие, въззивният съд приема претенцията за неоснователна. В частта на решението по претенцията за обезщетението за забава то е счетено за недопустимо, тъй като ищецът изрично е заявил, че не желае тази претенция да се разгледа в рамките на настоящото производство и така съдът се е произнесъл по непредявен иск. Не е споделена тезата на ответницата, че договорът е нищожен поради липса на съгласие, но е счетено, че договорът е нищожен поради противоречието му с чл. 36, ал. 4 ЗА, като е прието, че посочената норма, както и чл. 17 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, са императивни и ограничават свободата на страните да договарят възнаграждение по наказателни дела с оглед изхода на делото като процент върху определен интерес. Клаузата на т. 3 от договора от 6 януари 2010 г. е счетена за нищожна, тъй като се отнася към осъществено в наказателното производство представителство, и тъй като валидна уговорка липсва, то не следва да се обсъжда оплакването за недължимостта на възнаграждението поради разваляне на сключения договор. Съдът намира претендираната сума като неотносима към осъщественото представителство по гражданско дело, защото страните за него са подписали ново пълномощно от 16 май 2011 г. и договори за защита и съдействие с ищеца от 3 ноември 2011 г., като с този договор страните са новирали правата и задълженията си във връзка с предвиденото в съглашението от 2010 г. задължение за предявяване на иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ответницата, като е уговорено възнаграждение в точно определена сума, заплатена изцяло в брой.
К. съд приема, че поставеният от касатора правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Пита се може ли адвокатът в качеството му на процесуален представител, да уговаря възнаграждение в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода, ако в изпълнение на поръчката е подал искова молба, като е завел дело за обезщетение за неимуществени вреди, и следва ли да се счита, че след като е предявен осъдителен иск с цена 100 хиляди лева, е налице материален интерес; нищожна ли е клауза от договор за поръчка по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като противоречаща на чл. 36, ал. 4 ЗА, в която е договорено, че доверителят ще заплати на довереника възнаграждение в размер на 20% от изплатената като обезщетение сума в срок от три дни от изплащане на сумата от задължението лице. Касаторът сочи, че част от решенията на ВКС, в които правният въпрос е разрешен противоречиво с разрешаването му от въззивния съд, са ТР № 6/2012 г., ОСГТК. Друго решение на ВКС или друг съд, не се представя. Освен обстоятелството, че противоречието на съдебно решение с тълкувателно решение на ВКС, постановено при действието на ГПК от 2007 г., съставлява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – нарушение на практиката на ВКС, то цитираната част от тълкувателното решение няма връзка с изрично посочения въпрос, и изводите на касационния съд са извадени извън контекста на разрешавания там проблем. Касаторът е избрал да цитира част от съображенията на ВКС по т. 1 на тълкувателното дело, при даването отговор на въпроса присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му и как следва да бъде доказано неговото изплащане – чрез представяне на нарочен документ (разписка, платежно нареждане и пр.), или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено. След цитирането на частта от тълкувателното решение, касаторът сочи единствено, че страните по договора за правна защита са постигнали съгласие за заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход, а за заплащане на каквато и да е сума, представляваща адвокатски хонорар по договора за правна защита от 6 януари 2010 г., не били представени доказателства.
От изложеното се установява, че в нито една от своите части питането не визира действителните правни разрешения на въззивния съд, нито пък касаторът е подкрепил твърдението си за налично основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК със съдебна практика, респективно – с обосновка за значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, на поставения въпрос. В случая въззивният съд не е отрекъл втората посочена от касатора хипотеза – адвокатът в качеството му на процесуален представител, да уговаря възнаграждение в процент върху определен интерес с оглед изхода на спора, но изрично е посочил, че страните по договор за правна защита и съдействие не са свободни да уговарят такъв начин на заплащане за наказателните дела. Подаването на искова молба е прието като изпълнение на задължение по друга уговорка между страните, и няма мотив, че при предявяване на осъдителен иск с цена 100 хиляди лева, не е налице материален интерес, обосноваващ заплащане на адвокатско възнаграждение. Накрая, питането нищожна ли е клауза от договор за поръчка по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като противоречаща на чл. 36, ал. 4 ЗА, в която е договорено, че доверителят ще заплати на довереника възнаграждение в размер на 20% от изплатената като обезщетение сума в срок от три дни от изплащане на сумата от задължението лице, отново не взема предвид спрямо какъв вид дела е сторена уговорката, за да може да се даде отговор съобразно правилата на закона. Ето защо допускането на касационното обжалване не се обосновава, след като касаторът не е заявил общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по обусловило изхода на спора правно разрешение на въззивния съд.
Ответницата М. претендира заплащане на сторените за касационната инстанция разноски, но доказателства за извършени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 39 от 12 януари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 2576 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: