О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1015
София, 11.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти август, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 184 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от ОУ„В. Л.” [населено място], представлявано от директора Т. Н. Т., чрез пълномощника си адв. Д. Д. от АК-П., против въззивно решение № 539 от 23.11.2010 г., постановено по в.гр.д. № 856/2010 г. на Плевенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 1528 от 30.07.2010 г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 3852/2010 г., са отхвърлени предявените искове от касатора срещу Г. Й. К. от [населено място], с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 1760,76 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 100 лв. лихва за забава.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за изхода на делото, чието правилно решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените от касатора въпроси са: кога е налице добросъвестност при получаване от работника на суми от трудово възнаграждение или на обезщетение по трудово правоотношение с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, както и установена ли е в нормата на чл. 271, ал. 1 КТ презумпция за добросъвестност на работника до доказване на противното, и ако не е налице такава, в тежест на кого е доказването на този факт.
Ответникът по касационната жалба, Г. Й. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. Т. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., и обусловен от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че процесната сума, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ/за неползван платен годишен отпуск/ за 54 дни, е изплатена на ответницата за период, през който тя не е престирала труд, но при получаването й тя е била добросъвестна по см. на чл. 271, ал. 1 КТ и не дължи връщането й.
Поставените два правни въпроса от материално естество в изложението за допускане на касационно обжалване, а именно – кога е налице добросъвестност при получаване от работника на суми от трудово възнаграждение или на обезщетение по трудово правоотношение с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, както и установена ли е в нормата на чл. 271, ал. 1 КТ презумпция за добросъвестност на работника до доказване на противното, и ако не е налице такава, в тежест на кого е доказването на този факт, са от значение за изхода на делото, но те са решени от въззивния съд в съответствие със закона и задължителната съдебна практика, съдържаща се в решение № 791 от 17.01.2011 г. по гр.д. № 271/2010 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, поради което разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ. Това е така, тъй като съгласно чл. 271, ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно, т.е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени, или основанието за получаването им отпадне впоследствие като в този случай се касае за легална, а не етична добросъвестност. Предпоставка за прилагане закрилата по чл. 271, ал. 1 КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на трудовото възнаграждение или обезщетение като е достатъчно той да не е знаел, че няма право да получи съответното обезщетение, т.е. добросъвестността му се предполага до установяване на противното – чл. 8, ал. 2 КТ – доказване на неговото знание относно липсата на основание за получаване на сумата. В конкретния случай ищецът работодател не е оборил тази презумпция, тъй като е негова доказателствената тежест и искът му за главницата е отхвърлен, както и акцесорния иск за лихва за забава върху нея.
При този изход на делото, на ответната страна следва да се присъдят направените разноски за настоящото касационно производство в размер на 100 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 539 от 23.11.2010 г., постановено по в.гр.д. № 856/2010 г. на Плевенския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 12092/27.12.2010 г. на ОУ „В. Л.” [населено място].
ОСЪЖДА ОУ „В. Л.” [населено място] да заплати на Г. Й. К. от [населено място] направените разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 100/сто/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: