7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1015
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2930 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. М. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. М., против решение № 951 от 27 февруари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 76 по описа на окръжния съд в [гр. Благоевград] за 2015 г., с което е отменено решение № 8733 от 15 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 1886 описа на районния съд в [населено място] за 2014 г. и вместо него са отхвърлени исковете на Г. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за отмяна на дисциплинарно уволнение, наложено със заповед на управителя на дружеството от 5 септември 2014 г., за възстановяване на Г. на заеманата преди уволнението работа и за осъждане на дружеството да му заплати сумата от 2130 лева като обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода 5 септември 2014 г. – 5 март 2015 г., и в полза на дружеството са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че изводите на съда не отговарят на установената фактическа обстановка и доказателствата по делото, като съдът се е основал на първоначално дадени обяснения пред комисията, извършила проверка на случая, като е счетено, че с тях касаторът е извършил извънсъдебно признание на осъществено от него нарушение. Съдът е приел постановление за отказ да се образува досъдебно производство, което не следва по никакъв начин да обвързва гражданския съд, а изцяло са игнорирани обясненията на касатора по чл. 193 КТ. Оспорва се изводът на съда, че авторството на деянието е доказан по безспорен начин, а признание, дадено в процедура по чл. 193 КТ следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Сочи се, заповедта не съдържа конкретно описание на физическите действия, извършени от касатора, което е нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, а и заповедта не изяснява какви са обстоятелствата и в какво се е изразила физическата саморазправа с пациентите от страна на касатора. Събраните доказателства си противоречат едно на друго относно травматичните увреждания на пациента В.. Този пациент не е бил имобилизиран съгласно изискванията на Наредба № 1/2005 г. за реда за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване при пациенти с установени психически разстройства, в резултат на което той започнал да удря касатора с крака и замахвал да го удари с ръце. Не е споделен изводът на съда, че лекото фиксиране на пациента не е оневиняващо касатора, тъй като той е могъл при това положение да се предпази, като се отдалечи и вземе защитни мерки, като действията на касатора попадат в хипотезата на т.нар. „неизбежна отбрана”. Налице е противоречие по отношение на вмененото дисциплинарно нарушение и обстоятелствата за установяването му относно наличието на травматични очила – ако такава травма наистина е имало, то дежурните медицински лица е следвало незабавно да сигнализират дежурния лекар и пациентът да бъде прегледан. Сочи се, че не е ясно защо работодателят е решил да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание по КТ. Независимо от цитирането на практика на ВКС, в изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа искане за допускането му само в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], представлявано от управителя д-р Н. Я., чрез процесуалния му представител адв. Ц. Р., в отговор на касационната жалба поддържа, че касационното обжалване не следва да се допуска, и се излагат подробни доводи за неоснователността на жалбата.
След крайно подробно изложение на установените по делото обстоятелства и цитиране на доказателства, въззивният съд приема за установено тежко виновно нарушение на трудовата дисциплина, извършено от ищеца на 3 август 2014 г., като не са споделени изводите на първата инстанция за недоказаност на авторството на деянието. Съдът е основал извода си на признаване извършителството на деянието от ищеца в обяснения пред нарочна комисия на работодателя за проверка на случая – признато е, че е нанесъл по един удар на двама от пациентите, като тези обяснения са саморъчни, не са оспорени пред първата инстанция и се подкрепят от събраните гласни доказателства по делото. Представеното постановление на районната прокуратура в [населено място] съдържа изявление на прокурора, че при проверка за данни за престъпление, ищецът е направил писмени признания пред органите на разследването за извършени от него действия спрямо двамата пациенти. Промененото становище на ищеца пред съда за естеството на конфликта е счетено като негово право на защитна теза, което обаче не води до изключване на признанието му за неизгодните за него факти в писмените обяснения пред комисията. Описаното в заповедта за дисциплинарно наказание нарушение е счетено от съда за установено от писмени рапорти, гласни доказателства и извънсъдебните признания на ищеца – по време на дежурството му е влязъл във физическа саморазправа с двама от пациентите в болничното заведение, нанесъл удар с ръка по лицето на пациент с последващо кръвотечение от носа на пациента и образуване на насиняване на окото, и по-късно ударил шамар на друг пациент, от който не са последвали травматични увреждания. Предвид заеманата от ищеца длъжност и съобразно специфичните му задължения като санитар, осъществените действия нарушават чл. 52 ал. 3 от Етичния кодекс за поведение на работещите в дружеството. Събраните косвени доказателства в съвкупността си сочат, че дисциплинарното нарушение е установено, а не са установени доказателства за изключване отговорността на ищеца, включително агресивното поведение на пациента не може да оневини ищеца, тъй като работата с подобни пациенти е характерна за болничното заведение. Обстоятелството, че пациентът В. е бил имобилизиран, без това да се отбележи надлежно в медицинската документация, е основание за дисциплинарна отговорност на друго лице, но то води до извода и че ищецът е могъл да се предпази, а той е избрал да нанесе удар върху фиксиран пациент, ограничен във възможността си физически да се защитава. Като несъществен за делото е определен спорът дали травматичното увреждане при пациента е травматични очила или насиняване на едното от двете очи. Сочи се, че твърдението за прилагане на института на неизбежната отбрана, не е било заявено от ищеца в исковата молба и не е допълнително въвеждано в хода на процеса, като обсъждането му от първата инстанция е сторено извън рамката на заявените основания от ищеца за незаконосъобразност на уволнението. Заповедта за уволнение е счетена като отговаряща на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, осъщественото нарушение на трудовата дисциплина е определено за тежко. В особено мнение на член от състава на съда се приема, че работодателят не е установил по несъмнен начин всички елементи от състава на дисциплинарното нарушение, а действията на ищеца, предвид спецификата на поставените диагнози и характера на провежданото спрямо пациентите лечение, попадат в хипотезата на т.нар. „неизбежна отбрана”.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първите три въпроса са основани на виждането на касатора, че съдът е приел за осъществено вмененото му нарушение на трудовата дисциплина в обжалваната заповед за дисциплинарно наказание само и единствено на сведения в акт на прокуратурата, респ. – в самопризнания, дадени в обяснения по реда на чл. 193 КТ. Пита се може ли и доколко съдът може да извлича данни по отношение на дисциплинарната отговорност от постановление за отказ да се образува досъдебно производство и обвързва ли същото съда, след като е извън обхвата на актовете, сочени в чл. 300 ГПК; какъв е характерът на акта на прокуратурата – постановление за отказ да се образува досъдебно производство и какво е значението му за гражданския съд относно това какви обстоятелства и факти установява като осъществени; може ли въз основа само на евентуални самопризнания, дадени в извънсъдебната фаза на процеса (в дисциплинарното производство) да се прави фактически извод за авторството на деянието и осъществено дисциплинарно поведение. Следва да се отбележи, че на няколко места в пространното въззивно решение съдът изрично сочи, че изводът му за установено авторство на съответното физическо действие, съставляващо нарушение на трудови задължения, се базира на събраните писмени и гласни доказателства по спора – рапорти, гласни доказателства и извънсъдебни признания. В нито един момент съдът не е приел, че постановлението на прокуратурата за отказ да се образува досъдебно производство е достатъчно основание, за да се приеме за доказано осъществяването на дисциплинарното нарушение, нито пък че то обвързва съда. Така също не е прието, че само признанията на ищеца, дадени по реда на чл. 193 КТ са достатъчни, за да се приеме за доказано авторството на съответното действие. Правен въпрос за това може ли и как следва да се ценят данни за осъществено дисциплинарно нарушение в актове на правозащитен орган извън съда, не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване, а от друга страна – известна е константната практика на съда по въпроса как следва да се цени извънсъдебно признание на релевантни за спора факти, и в случая тя не е нарушена. В изложения вече смисъл следва да се отговори и на следващия въпрос: достатъчно ли е да се приеме и обсъди само и единствено първоначално дадените обяснения от ищеца пред комисията, извършила проверка, които са дадени извънсъдебно и може ли съдът да се позове само и единствено на такива признания, които не са дадени пред съдебната инстанция при постановяване на решението си. Тъй като в случая съдът не е се е позовал единствено и само на дадено извънсъдебно обяснение на ищеца, а го е обсъдил в съвкупност с останалите доказателства по спора, то този правен въпрос също не е обосновал допускането на касационното обжалване. Ако касаторът всъщност е желаел да оспори изводите на съда по доказателствата и тяхното тълкуване в съвкупността им, е следвало да отправи друг правен въпрос.
Отговорът на въпроса липсата на конкретно описание на дисциплинарното нарушение, на конкретно извършени физически действия от ищеца, като само е посочено, че „….е влязъл във физическа саморазправа”, води ли до нарушение на нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, е явно отрицателен, тъй като правилото на чл. 193, ал. 1 КТ възлага в задължение на работодателя преди да наложи дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя и да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства, което действие няма пряка връзка с начина на формулиране на конкретното нарушение в дисциплинарната заповед. Ако касаторът е искал да посочи нормата на чл. 195, ал. 1 КТ, а погрешно е посочил тази на чл. 193, ал. 1 КТ, то следва да се има предвид цялата мотивировка в оспорваната заповед. Освен посочената от касатора част в правния въпрос, касаторът е описал, че физическата саморазправа е била с двама от пациентите от отделението, които са били неспокойни; санитарят е нанесъл телесни увреждания на пациент (посочено име), удар по лицето с последващо кръвотечение от носа и образуване на травматични очила, след което е нанесъл шамар на пациент (посочено име). Ето защо, дори и да се приеме, че касаторът поддържа нарушение на правилото на чл. 195, ал. 1 КТ, свързано с описание на осъщественото нарушение в заповедта за дисциплинарно наказание, то това твърдение не е съобразено с действително изложените съображения на работодателя в оспорената заповед, а оттам и на липса на осъществено нарушение от страна на съда при преценката за съответствието на заповедта със задължителното й законово съдържание.
Не обосновава допускането на касационното обжалване и последният въпрос на касатора – допустим ли е извод за авторство и извършване на дисциплинарно нарушение само при косвени доказателства и то установяващи само отделни елементи от състава на вменено дисциплинарно нарушение. Без съмнение в първата част на въпроса следва да се приеме, че съдът е дал отговора си в съответствие със задължителната съдебна практика, изразена в решение № 226 по гр.д. № 921/2010 г., ІV г.о., ВКС, според което пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Касационния съд приема, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други, а всички те следва да се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК. При тези съображения касационният съд заключава, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. За втората част на питането не е ясно какво твърди касатора – за кои елементи от състава на вмененото дисциплинарно нарушение се твърди, че не са доказани, за да може съдът да извърши преценката за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Макар изрично да не е поставен правен въпрос, не могат да се споделят твърденията на касатора в касационната жалба за нарушение на задължителна съдебна практика. Твърди се, че при преценката на дадени сведения пред орган на разследване съдът е нарушил практиката на ВКС, изразена в решение № 70 по гр.д. № 868/2012 г., ІV г.о. В соченото решение съдът се произнася по въпроса съставляват ли изведените на материален носител данни от електронна система за контрол на достъп препис от частен електронен документ с материална доказателствена сила за неизгодните за съставителя му факти, и именно разрешавайки посочената хипотеза приема, че ако изявлението в електронен документ съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила, каквато законът признава само на пописаните официални документи. В обжалваното решение съдът не е приписал на съответния документ доказателствена сила, неприсъща за него, поради което твърдението за нарушаване на задължителната съдебна практика е неоснователно. Съдът не отрича възможността извънсъдебното признание на ищеца да не отговаря на истината, което задължава съда да го преценява с оглед всички обстоятелства по делото, както задължително определя решение № 694 по гр.д. № 280,/2009 г., ІV г.о., в какъвто смисъл именно е и процедирал съдът, и задължителната съдебна практика не е нарушена. Твърдението, че е нарушение решение № 967 по гр.д.№ 258/2009 г., ІІІ г.о., е сочено в контекста на виждането на касатора, че не е установено авторството на съответното действие, но в процесния случай съдът е приел авторството за установено, и следователно питането е следвало да бъде отправено към тълкуването на съответните доказателства. Съдът още е осъществил и преценката на оспорената заповед за наличието на елементите по чл. 195, ал. 1 КТ напълно в съответствие с изобилната практика на ВКС, цитирана от касатора. Накрая, правен въпрос по заключението на съда, че не следва да се произнася по мотивите на първата инстанция за института на „неизбежната отбрана”, тъй като съответният довод не е бил надлежно въведен в процеса, не е поставен, поради което не може да се съобрази и цитираното от него ППВС № 12/1973 г.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 951 от 27 февруари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 76 по описа на окръжния съд в [гр. Благоевград] за 2015 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: