О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1017
София, 10.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 05.10.2011 две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №661/2011 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№3344/04.04.2011г.,подадена от Р. Г. Х. от [населено място] против решение №11/08.03.2011г. на Плевенски окръжен съд,постановено по гр.д.№1159/2010г. по описа на същия съд,в частта му,с която е отменено решение №1465/20.07.2010г. постановено по гр.д.№1040/2010г. по описа на Плевенски районен съд за допускане делба на гараж №7 и вместо него е постановено:допуска на основание член 34 от ЗС да се извърши съдебна делба между Р. А. Г. и Р. Г. Х. на недвижим имот-гараж №7,находящ се в [населено място], [улица],в сградата на ГСК”Р.-87”при описани съседи,заедно с 9,874 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху общинска земя,съставляваща поземлен имот ІІІ в кв.10 по плана на града,като от този имот да се образуват два равни дяла-по един за посочените съделители.
Постъпила е и касационна жалба с вх.№3658/12.04.2011г.,подадена от Р. А. Г. от [населено място] против горепосоченото въззивно решение,в частта му,с която е отменено решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на апартамент №9 с участието на Р. Г. ,както и относно частите,при които следва да се дели апартамента и вместо него е постановено:не допуска да се извърши съдебна делба на апартамент №9,находящ се в [населено място],в жилищната сграда на [улица],вх.”Ж”,на VІ етаж,състоящ се от три стаи,кухня,баня и клозет,със застроена площ от 84,66 кв.м,с принадлежащото му избено помещение №9,със застроена площ от 7,87кв.м,със съответните идеални части от общите части на сградата,както и в частта,с която е допусната делба на гореописания гараж №7 .
По касационна жалба с вх. №3344/04.04.2010г. на Р. Х. Г.:
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото,основание за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбата на член 280 ал.1 т.3 от ГПК.Според касатора/цитирам/:
„Същественият въпрос е дали като е съставен документ за дарение във валута,а плащането е извършено в левове този договор се счита за оспорен и не трябва да се дава вяра на свидетелските показания”
В подкрепа на това се излагат доводи,във връзка със становището на касатора по отговора му на исковата молба,както и относно кредитирането от страна на съда на показанията на цитираните свидетели.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че в отговора на исковата молба ответникът Х. е възразил,че гараж №7 е заплатен”изцяло с парични средства/подарени долари/ от баща му Г. Г. Х.”,поради което не е възникнала СИО,като към отговора е приложен договор за дарение от 5.10.1996г. и разписка за дарение от 7000 щ.долара,които ответника твърди,че е получил в брой от баща си.При анализа на писмените и гласни доказателства в тази връзка,както и отбелязаните от съда несъответствия за начина на заплащане на гаража,заявени от бащата на ответника Г. Г. Х.,разпитан като свидетел,за заплатени сума от него лично на строителя на гаража,съпоставени с твърдението за дадените горепосочени суми лично на сина му-ответника Х.,съдът е стигнал до крайния извод,че не може с тези доказателства да се приеме за оборена презумпцията за придобиване на гараж №7,поради което той следва да бъде допуснат до делба при равни дялове-по един за двамата бивши съпрузи.
Ответницата по касационната жалба Р. А. Г.,в писмения си отговор,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част и моли същото да не допуска.
Преди всичко ,в изложението си по член 284 ал.3 т.1 от ГПК,касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.Съгласно възприетото в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС-т.1 на същото,правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,е този,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по същото.Този въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства,каквито аргументи се навеждат в изложението на касатора.Видно от горепосоченото по това изложение,така формулирания от касатора процесуалноправен въпрос,в частта му относно договора за дарение е неотносим към решаващите правни изводи на съда,а във втората част относно кредитирането на свидетелските показания,съгласно изложените от касатора доводи в тази връзка,всъщност последният навежда касационни оплаквания по смисъла на член 281 т.3 от ГПК,но не и основания за допускане на касационно обжалване съгласно член 280 ал.1 т.3 от ГПК,на която разпоредба последният се позовава.Още повече,че съгласно приетото в т.4 на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС,правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане ва закона,когато разглеждането му допринася за промяна създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяването на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са неясни,непълни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена,предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени,каквито аргументи липсват в изложението на касатора.Ето защо,касационният съд намира че не са налице предпоставките предвидени в член 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационна обжалване на въззивното решение в тази му обжалвана част.
По касационна жалба с вх. №3658812.04.2011г. на Р. А. Г.:
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че:
„Въззивният съд е произнесъл по съществен материалноправен въпрос,касаещ момента на преминаването на правото на собственост върху имот предоставен като обезщетение срещу отчужден личен имот на единия съпруг,ако стойността на отчуждения имот не покрива стойността на предоставения като обезщетение такъв,а тя е изплатена със заем от двамата съпрузи по време на брака и им,в противоречия със задължителната практика отразена в Постановление №5/31.10.1972г. на Пленума на ВС”,с оглед приетото в която е налице частична трансформация в полза на ответника по жалбата досежно отчужденото жилище,а относно частта доплатена със заем по време на брака на страните правата им са равни.
В писмения си отговор, ответникът по касационната жалба Р. Г. Х. счита,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част и моли същото да не се допуска.
Въззивният съд е констатирал,че ищцата Р. Г. и първия ответник Р. Х. са придобили по време на брака си,сключен на 26.07.1987г.,прекратен с влязло в законна сила решение на 09.10.2009г. по гр.д.№2761/2009г., процесния недвижим имот,за който е бил съставен нотариален акт за собственост върху жилище,дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот под №27 от 8.10.1988г. на нотариуса при Плевенски районен съд/лист 4 делото пред ПлРС/.Съдът е приел, че с оглед на приложената на лист 33 от делото Заповед №623 от 24.02.1983г. на Председателя на ИК на ОбщНС [населено място],издадена на основание член 100 от ЗТСУ/отм/,с която се обезщетява Р. Г. Х. като собственик на описания недвижим имот,с апартамент №9-процесния, и че същата е издадена при действието на член 103 /изм.-ДВ бр.102 от 1977г./ ал.1 от ЗТСУ/отм/,преди изменението му през 1984г.,правоимащият-в настоящия случай ответника Х.,придобива собствеността върху недвижим имот,отстъпен като обезщетение по силата на самата заповед на органа по член 95,при условие,че е изплатил евентуално разликата,която евентуално се дължи между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения имот,освен ако за плащането е даден срок,съгласно действащите разпоредби по кредитиране на жилищното строителство.Съдът е посочил,че издаването на заповедта по член 100 е на 24.03.1983г.,т.е. преди включване на брака между страните през 1986г.и следователно ответника Р. Х. е придобил право на собственост по силата на закона с издаването на заповедта на органа по член 95 от ЗТСУ/отм/,дори доплащането на апартамента да е станало след сключване на брака,в полза на кредитиращата банка,видно от съставения констативен нотариален акт от 21.07.1988г.,е била вписана законна ипотека върху имота,за обезпечаване на отпуснатия кредит,послужил за доплащане на цената,то това не променя момента на придобиване на собствеността върху имота,а именно момента на издаване на заповедта по член 100 от ЗТСУ/отм/.В резултат на този анализ,съдът е стигнал до крайния извод,че щом условието по член 103 ал.1 от ЗТСУ/отм/ е прекратително,собствеността върху описаното като обезщетение жилище е преминала с влизане в сила на заповедта по член 100 от ЗТСУ/отм/ и тъй като това е станало в случая след сключване на брака,предоставеният като обезщетение апартамент не е част от общото съпружеско имущество,а е лична собственост на съпруга,като другия съпруг има само облигационни претенции за част от заплатени вноски за погасяване на кредита по време на брака.
По така поставения от касатора правен въпрос,той се позовава на съдебна практика на ВС-Постановление №5 от 31.10.1972г. по гр.д.№4/1972г. на ПВС,което третира правоотношения между съпрузи относно отчужден имот на единия съпруг,притежаван преди брака или по дарение или наследство,но тази практика е неотносима,тъй като се отнася до друг правен ред,свързан с отчуждаване на имотите по друг ред,а именно този по ЗПИНМ/отм и последиците от това по този закон,преди приемане на ЗТСУ/отм/,тъй като разглежданите правоотношения са породени при действието на последния и свързаните за това последици относно придобиване на правото на собственост се отнасят в съответствие с предвиденото в ЗТСУ/отм/,поради което и тази практика се явява неотносима към разрешения от въззивния съд правен въпрос.Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
С оглед изхода по настоящото производство,поисканите от двамата касатори,поотделно за всеки от тях ,направени разноски в настоящата инстанция не следва да се присъждат.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №111/08.03.2011г. на Плевенски окръжен съд,ВО,І гр.с.,постановено по гр.д.№1159/2010г. по описа на същия съд,в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: