О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1017
София, 02.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 01 ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 194 /2011 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. Е. против решение № 531/22.1.2010г. по гр.д.№ 581/2010г. на Плевенски окръжен съд, в частта, с която е отменено решение № 67 от 04.05.2010г. по гр.д.№ 700/2009г. на Ловешки РС и вместо това е отхвърлен иска, предявен от касаторката против [община] за част от имот № 000090 с площ 8,111 дка в землището нас. Д., м. “Старото село”, целия с площ 11,211 дка., заедно с построените в него две жилищни сгради и стопански постройки. Потвърдено е решението на РС в частта, с която е признато за установено, че касаторката, като наследник на Т. Н. Г., починал на 27.10.1989г. е собственик на част от имота с площ 3,100 дка В потвърдената част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл. 53 от ЗБНМ и чл. 40, ал.2 от ЗПИНМ, за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на събраните доказателства и преди всичко на СТЕ и при преценката на признанието, направено от ответника.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси: 1. какво е правното значение на владението върху реално обособена част от парцел, която не отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелен парцел. 2.допустимо ли е уважаване на иск за собственост само за идеална част при предявен иск за целия имот, 3. задължен ли е съдът да упражни косвен съдебен контрол върху административните актове, като инцидентно се произнесе за неговата законосъобразност и има ли срок за това, 4. какво е правното значение на признанието на едната страна, когато то се отнася само за част от спорното право и как следва то да се преценява от съда, когато не е достатъчно конкретно и 5. длъжен ли е съдът да обсъди заключението на вещото лице и да го съпостави с доказателствата по делото, или да се обоснове, защо не го възприема.
Ответникът по касация [община] не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: Предявен е установителен иск за собственост за имот 00090 по картата на възстановената собственост в землището на [населено място], м. “Старото село” с площ 11,211 дка, който е актуван за общински с А. № 2893/26.06.2009г. на основание “Документ Д./17.04.1997г. и чл. 58 и 59 от ЗОС”. Предходен акт за имота не е бил съставен, а не се сочи и на какво правно основание имота е актуван. Общината признава иска за част от този имот с площ около 2330 кв.м., общинския съвет е взел решение за прекратяване на съсобствеността, но въпреки това е актуван целия имот. Ищцата се позовава на това, че наследодателят й Т. Н. Г., починал на 27.10.1989г. е купил част от имота с площ около 3100 кв.м. от публична продан, придобил е по делба от 1939г. 3500 дка и за останалата част се позовава на придобивна давност, текла в периода 1939-1959г. От СТЕ е установено, че имота е бил заснет за първи път в плана от 1926г. с пл. № 75 и за него са били отредени два парцела – ІІ и ІІІ, записани на името на Г. Цв Н., за който е прието, че е наследодател на Т. Н. Г. по право на заместване. Не е установено каква е площта на всеки от двата парцела. По делото е представен разделителен протокол от 04.05.1933г. по гр.д.№ 815/1926г., но видно от съдържанието му, с него да разделени делбените имоти по дялове. Този протокол не установява кой от съделителите, между които е и Т. Н., кой имот получава. Представен е и протокол 20.05.1939г. по гр.д.№ 2591/1936г. между други лица, в т. 22 от който Т. Н. е посочен като съсед на реална част от дворно место с площ 7,2 дка., която е с площ 2330. Общината погрешно е разчела съдържанието на този протокол и е признала иска за 2330 кв.м., но съдът възприема признанието на общината за наличие на съсобственост и твърдението на ищцата, че от публична продан е придобита част от 3100 кв.м., съдът е уважил иска за тази част. По делото не е представено постановлението за възлагане на имот, купен от публична продан, поради което ищцата се позовава и за тази част на давност и за нея иска е уважен. От СТЕ и представените от общината документи се установява, че имота попада в квартал, който е изключен от регулацията. Според вещото лице, това е станало през 1987г., а според приложените уведомления, процедурата е започнала 1962г. Изключването от регулацията е станало на основание Постановление № 216, но е безспорно, че имота не е отчуждаван и наследодателят на ищцата не е бил обезщетяван.
Въззивният съд е отхвърлил иска за 8,111 дка поради това, че за тази разлика не се доказва да е придобита от наследодателя – не се установява той да е присъединил част от 3,5 дка,, а разпитаните свидетели изобщо не посочват площта на имота, който е владял наследодателя на ищцата.
Първият поставен въпрос е какво е правното значение на владението върху реално обособена част от парцел, която не отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелен парцел. Той е неотносим към решаващите мотиви в обжалваният акт, а доказателствата не обосновават необходимост от отговор на същия. В момента имот 000090 не е парцел, или УПИ. От разписната книга към плана от 1926г., страница от която е приложена към заключението на вещото лице се установява, че на името на общия наследодател на прекия наследодател на ищцата са записани два парцела, чиято площ по отделно, а и общо не е установена. Вещото лице не е установило каква е била площта на имот 75, за какви части от него са отредени двата парцела ІІ и ІІІ и дали те са идентични на имот 000090 по КВС. Затова не може да се приеме, че съдът е уважил иска за реална част от дворищно регулационен парцел, която не може да бъде обособена като самостоятелен парцел. Подобни данни по делото няма. Следователно отговорът на първия поставен въпрос не определя крайния изход от спора.
Вторият въпрос – допустимо ли е уважаване на иск за собственост само за идеална част при предявен иск за целия имот е разрешен от съда в съответствие с практиката. Ищцата е предявила иск за собственост за цял имот от 11,211 дка, но съдът е установил собственост на 3,100 дка. Щом съдът е сезиран за по-голямото, той може да уважи иска за по-малкото, когато иска е доказан само в тази част.
Третия въпрос – задължен ли е съдът да упражни косвен съдебен контрол върху административните актове, като инцидентно се произнесе за неговата законосъобразност и има ли срок за това Съдебната практика е последователна в положителния отговор на този въпрос. С ТР № 2//14.05.1991г. е прието, че съдът при извършване на косвения съдебен контрол следи за нищожността на административните актове в рамките на срока за обжалване, но тъй като с нормата на чл. 37, ал.2 от З. отпадна срока за атакуване с жалба на нищожен административен акт, то и възможността за такъв контрол на административен акт е безсрочна. С ТР № 6/2006г. на ОСГК се прие, че по пътя на косвения съдебен контрол може да се преценява и материалната незаконосъобразност на административния акт. Съдът обаче е съобразил тази съдебна практика и е извършил контрол на заповедта за одобрение на плана от 1987г., с която е изключен имота от регулация. Ищцата твърди нищожност на тази заповед поради нарушение на чл. 26 от З. /отм/ тъй като е изключен от регулацията застроен имот. Този въпрос обаче е без значение за спора, тъй като с факта на изключване на недвижим имот от регулацията и включването му в държавния поземлен или горски фонд не се отнема собствеността По делото е установено, че няма отчуждаване от наследодателя на ищцата. Искът обаче е отхвърлен за разликата от площта над 3,1 дка, тъй като не е доказано, че той е придобил правото на собственост. Този извод не зависи от отговора на третия въпрос.
По въпроса “.какво е правното значение на признанието на едната страна, когато то се отнася само за част от спорното право и как следва то да се преценява от съда, когато не е достатъчно конкретно”, съдебната практика, включително и представената от касатора е последователна относно това, че признанието на иска се преценява заедно с останалите доказателства по делото. Това е сторил и въззивния съд, като се е съобразил, с частичното признание на общината и твърденията на ищцата. За тази площ иска е уважен и решението е влязло в сила. Общината не е признавала иска за по-голяма част от 2330 кв.м., а съдът го е уважил за 3,1 дка. За останалата част няма признание на общината, иска не е доказан и поради това е отхвърлен. Затова този въпрос е неотносим към предмета на иска.
Петия въпрос за задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице не формира основание за допускане до касация, тъй като съдът е обсъдил заключението на вещото лице. То е било непълно относно посочените по-горе обстоятелства, твърдяни от ищцата, но в нейна доказателствена тежест е да докаже твърденията си, че наследодателят й е владял парцел с площ 11,211 дка от 1939г. до смъртта си през 1989г. Това не е установено по делото, включително и от СТЕ, поради което не е налице не обсъждане на заключението на вещото лице.
Или в обобщение, по нито един от петте формулирани въпроси не е обосновано общото и допълнителните основания за допускане до касация по чл. 280, ал.1 от ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 531/22.1.2010г. по гр.д.№ 581/2010г. на Плевенски окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: