О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1019
София 4.08. 2009 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи юли, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 34/20089 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Б. С. и С. В. С. от гр. С., срещу въззивно решение № 134 от 4.07.2008 г. по гр. дело № 2470/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 11.11.2004 г. по гр.д. № 3464/2003 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска по чл.240 ЗЗД до размер на 14012.49 лв. и вместо него е постановено ново, с което жалбоподателите са осъдени да заплатят на В. Л. С. сумата 14012.49 лв., представляващи левовата равностойност на 8 445.48 щ.д., които представляват 9/10 части от задължение по договор за заем от 16.04.1997 г., заедно със законната лихва от 10.10.2003 г. до окончателното изплащане на сумата.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд материалноправния въпрос относно началния момент от който започва да тече давността при договор за заем. Представени са следните решение: решение № 7 по гр.д. № 2398/78 г. на ВС; решение № 187 по гр.д. № 1036/84 г. ВС, решение № 1* по гр.д. № 5136/58 г. ВС; решение № 556 по гр.д. № 2119/97 г. ВС; решение № 536 по гр.д. № 8556/58 г. ВС; решение № 2* по гр.д. № 1419/69 г. ВС; ТР № 5/2005 г. на ОСГК на ВКС и решение № 1* по гр.д. № 191/2003 г. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба В. Л. С. не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
За да уважи иска по чл.240 ЗЗД въззивният съд е приел, че между ищеца и наследодателя на жалбоподателите е бил сключен договор за заем на 16.04.1997 г., по който ищецът претендира заплащане на 9/10 от сумата 8 445.48 щ.д., с левова равностойност 14 864.05 лв. Приел е, че задължението става изискуемо от наследниците на длъжника при условията на чл.240, ал. 4 ЗЗД в едномесечен срок от датата на поканата, към който момент вземането на ищеца не е погасено по давност.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съобразно тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, като се отчита обстоятелството, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани. Или този правен въпрос следва да е свързан с решаващите изводи на съда, обосновали изводите му за съществуването или не на спорното право и се явяват съществени с оглед изхода на делото. В изложението, приложено към касационната жалба материалноправният въпрос който е посочен е за началният момент от който започва да тече погасителната давност при договор за заем. Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Чл. 114, ал. 1 ЗЗД определя началния момент на давностния срок като го свързва с деня, от който вземането е станало изискуемо. При договор за заем вземането става изискуемо от датата на падежа, а ако не е уговорен от датата на поканата. В случая не е уговорен падеж и вземането става изискуемо от датата на поканата, в който смисъл е и чл.114, ал.2 ЗЗД, а за дата на покана следва да се счита исковата молба, каквато е и трайната съдебна практика. Даденото от въззивния съд разрешение, с което е прието, че вземането е станало изискуемо към датата на получаване на поканата, в случая исковата молба и към този момент не е погасено по давност е с оглед установените факти по делото, които са различни за всеки отделен случай. Представената от жалбоподателите съдебна практика касае конкретни случаи, които дори и при идентичност на правното основание-чл.240 ЗЗД, крайните изводи са повлияни от различните фактически обстоятелства и тяхната конкретна преценка от съда, като част от представените решения не са свързани с настоящия спор-договор за заем, което не обосновава противоречива практика по поставения въпрос. Развитите от жалбоподателите доводи обосновават касационни оплаквания относно порочността на въззивното решение по чл.281 ГПК, като същите могат да се разглеждат от касационния съд по същество, но само след допускане на решението до касационно обжалване, но не са основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- разрешен от въззивния съд съществен правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Такова би било налице, ако произнасянето на съда по този въпрос би допринесло за развитието на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона- на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай.
Предвид изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №134 от 4.07.2008 г. по гр. дело № 2470/2007 г. на Софийски апелативен съд, по касационната жалба на З. Б. С. и С. В. С., от гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: