О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
[населено място], 10.02.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1048/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.613а, ал.1 ТЗ във вр. с чл.288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – П. срещу решение №339 от 1.07.2011г., постановено по дело №267/2011г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение №24 на Пловдивския окръжен съд от 17.01.2011г. по т.дело №415/2010г. Жалбоподателят [фирма] иска отмяна на въззивното решение като неправилно, поради противоречие с материалния закон, необоснованост и поради нарушение на процесуалния закон. Искането е за отмяна на решението и уважаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството [фирма]. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на критериите за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, доколкото се позовава на съдебна практика на ВКС, която няма задължителен за съдилищата характер по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 2 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът [фирма] в писмен отговор поддържа становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване защото не е изпълнено основното изискване на закона да бъде посочен материалноправния и / или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Направено е искане за присъждане на разноски съобразно представен списък и пълномощно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от страна в производството по несъстоятелността, в преклузивния срок по чл.283 ГПК поради което е процесуално допустима.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Съдът е сезиран с молба по чл.625 ТЗ от [фирма] за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството [фирма], отхвърлена като неоснователна. Решението е оставено в сила с обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд. След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, въззивният съд е приел, че молителят е доказал две от предпоставките по чл.608 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност, а именно неизпълнение на парично задължение от длъжник – търговец към кредитор по търговска сделка – наличие на вземане в размер на 195 191.76 лв. главница и мораторна лихва от 23 666.73 лв. за времето от 26.05.2009г. до 1.06.2010г. по изпълнен договор за строителство от 11.02.2008г., по който молителят е изпълнител, а ответника възложител. Не е доказана третата предпоставка състоянието на неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост търговеца -длъжник.
Касаторът в Изложението си по чл.284, ал.3, т.1ГПК поддържа че в противоречие с практиката, наложена в решение №17 от 16.02.2007г. по т.дело №596/2006г. на ВКС, Іт.о. не е “ изследвал достатъчно задълбочено икономическото и финансово състояние на дружеството – ответник” и по този начин “ не е обърнал внимание на наведените от доверителя ми доводи за неплатежоспособност”. Така поставен въпросът не изпълва основанието по чл.280, ал.1 ГПК и по т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът представлява довод за необоснованост и за постановяване на решението при непълнота на доказателствата, доводи които са относими не към основния критерий за селектиране на касационната жалба, а към основанията по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на неправилно решения, различни обаче от основанията за достъп до касация. Тъй като установяването на икономическото състояние на търговеца длъжник е въз основа на конкретни данни, не може да се приеме, че е доказан и втория критерий по чл.280, ал.1, т.2 – противоречие с цитираното решение на ВКС.
Поддържаните в изложението доводи за допуснато нарушение на материалния закон /чл.608, ал.2 ТЗ/ и на процесуалните норми / чл.127, ал.1 ГПК отм./ са относими към касационните основания за касиране на неправилно решение по чл.281, т.3 ГПК, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тези доводи могат да бъдат обсъждани само след като въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Твърдението, че спирането на плащането е презумция за изпадане на длъжника в неплатежоспособност и за разместване на доказателствената тежест, са доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, основание за касиране на неправилно решение по чл.281, т.3 пр. първо и второ ГПК. Независимо от това не е налице допълнителния критерии по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като доколкото, в решения №10 по т.дело №559/2006г. на ВКС е прието, че спирането на плащането е презумция за неплатежоспособност, то прилагането й е свързано с преценката на конкретни данни, т.е. въпросът е обусловен от установените по всеки конкретен казус факти и доказателствата, които ги установяват. За да приеме, че дружеството – длъжник не е в състояние на неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост, Пловдивският апелативен съд е извършил преценка на заключенията на счетоводната експертиза за съотношението на пасиви – активи на дружеството за времето от 2006г.-2008г. / приблизително 1:1/, на коефициентите за обща, бърза, незабавна и абсолютна активност за 2009-2010г., които са под 1, но по-високи от тези за предходните две години. При преценка на икономическото състояние на дружеството съдът е взел предвид данните на вещото лице, че длъжникът е извършил плащания към кредитори след 25.05.2009г. до м.9.2010г. от 670 000лв., в която сума се включва погасяване на банков кредит от 131 587 лв. Приел е също така, че от размера на пасива, който за 2009г. – м.9.2010г. надвишава размера на актива с около 30%, трябва да бъде изключено задължението на дружеството към своите съдружници в размер на 374 000 лв. до м.септември 2010г., с произход кредитиране, с мотив, че този вид задължения има различна тежест от задълженията, произтичащи от търговска дейност на търговеца и на второ място, че ТЗ в разпоредбите си чл.616, ал.2, т.2 и чл.722, ал.1, т.10 законодателят е отредил особено място на тази група кредитори, предвиждайки, че вземанията им се удовлетворяват след вземанията на останалите кредитори. При този подход на преценка на пасива съдът, е приел, че вземанията по т.н. “търговска задлъжнялост” са незначителни по размер и дружеството е в състояние да ги изплати и доколкото дружеството е имало затруднения, те са временни. В решение №340 по гр.дело №1493/1995г. на ВКС се е произнесъл за разпределение на доказателствената тежест при направено възражение от длъжника за изпадане във временно затруднение. По конкретното дело и двете страни в хода на производството са били активни в попълването на делото с доказателства относно установяването на действителното икономическо и финансово състояние на ответника. В този смисъл липсва произнасяне от въззивния съд за процесуално бездействие на някоя от страните за установяване на факти и обстоятелства, които е била задължена да установи, според правилото на чл.154, ал.1 ГПК /чл.127, ал.1 ГПК отм./ за разпределение но доказателствената тежест в процеса, поради което не може да се приеме, че е налице противоречиво разрешен правен въпрос с цитираната от касатора съдебна практика.
Към основанията за касиране на неправилно решение по чл.281, т.3 ГПК следва да се отнесат доводите за допуснато от съда процесуално нарушение на чл.236, ал.2 ГПК във връзка с чл.121 ТЗ относно преценка на изложените от експертизата факти и коефициенти за ликвидност, доколкото тя е част от осъществяваната от съда по същество правораздавателна дейност. Способността на длъжника да погасява задълженията си се извежда от цялостното икономическо състояние, което е предмет на установяване във фазата на откриване на производството по несъстоятелност. В случая не е налице противоречие в правните изводи на въззивния съд с правните изводи в решение № 795 по т.дело № 489/2005г. на ВКС, Іт.о. и решение № 481 по гр.дело №1521/2003г. на ВКС след като те почиват на различни факти за материалното и финансово състояние на дръжниците и от там на формираните коефициенти за ликвидност в зависимост от това с какви активи разполага дружеството – длъжник. По конкретното дело съдът не е отрекъл значението на коефициентите за ликвидност за състоянието на платежоспособност, но решаващият му извод за да приеме, че дружеството не е в състояние на неплатежосопособност и свръхзадлъжнялост, са включването в пасива само на вземания по т.н. “търговска задлъжнялост”, увеличаването на коефициентите за ликвидност към изследвания период 2009-2010г., погасяването на значително по размер задължение от дружеството длъжник през същия този период от време. Правилността на тези изводи могат да бъда провери само ако са налице и двете предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК – основна и допълнителна по т.1, т.2, и т.3 ГПК, какъвто не е случая.
Касаторът поддържа, че “въззивният съд необосновано е взел отношение по въпроса за съществуване на вземане на доверителя ми към ответното дружество” като се твърди, че “ съдът е квалифицирал отказа на длъжника да изпълни задължението си като валидно правопогасяващо възражение”. Твърдението е невярно, не представлява формулиран въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъде обсъждано решение №277 по т.дело №1053/2006г. на ВКС, ІІ т.о. като критерий за противоречива съдебна практика. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая съдът е бил задължен да обсъди доводите на ответника за липсата на задължение по договора за изработка от 11.02.2008г. към молителя в претендирания от него размер, тъй като въпросът за съществуването на вземането като ликвидно и изискуемо е трябвало да бъде установено във фазата по откриване на производството по несъстоятелност, след като молителят не се позовава на съдебното му установяване с влязло в сила осъдително решение. Също така съдът е приел, че поначало отказа да се изпълни едно парично задължение поради оспорване на съществуването му/ какъвто е случая/, а в същото време погасяване на други задължения от длъжника на кредитори, неизключва възможността длъжникът да е неплатежоспособен, т.е. не е прието, че изключва възможността длъжника да е в състояние на неплатежоспособност.
Касаторът извежда като въпрос този за способността на дружеството – длъжник да покрие всяка свое изискуемо и парично задължение, независимо от неговото основание от съществено значение за преценката дали е налице или не състоянието на неплатежоспособност, като поддържа, че съдът е задължен да преценява и задълженията на дружеството към собствениците на капитала в контекста на забраната на чл.38 ЗЗД и свързаните с него лица – параграф 1, ал.1, т.3 и ал.2 от ДР на ТЗ. Или конкретизиран въпросът е следния: следва ли задълженията на длъжника към собствениците на капитала да бъдат взети предвид при оценка на икономическото и финансово състояние на дружеството и състоянието му на платежоспособност. Въпросът е обуславящ изхода на делото, тъй като е налице произнасяне по него от съда, поради това изпълнява общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Като допълнителен критерий касаторът се позовава на противоречивото му разрешаване от съдилищата чрез посочване на две съдебни решения: решение №481 от 10.04.2003г. по гр.дело № 1521/2003г. на ВКС и решение № 159 от 3.05.2006г. по т.дело № 738/2005г. на ВКС, Іт.о. Последното не е представено с касационната жалба, поради което не може да бъде обсъждано като противоречива съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По така поставения правен въпрос не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въпросът да е противоречиво разрешен конкретно в решение №481 от 10.04.2003г. на ВКС по гр.дело №1521/2003г. Съгласно т.3 на ТР 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В случая липсва обективен идентитет между двете решение, тъй като в цитираното решение на ВКС изобщо не е разглеждан въпросът за тежестта на задълженията на дружеството към съдружниците относно финансирането му със собствени средства, разгледан в обжалваното решение и в контекста на изложените от вещото лице факти за пасива през 2009г. – 2010г., съотношението между задължението към други доставчици и задължението към съдружници, към актива на дружеството за същия период от време. Правилността на тези изводи също не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК след като не е налице допълнителния критерий – противоречие с практиката на съдилищата.
Не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по приложението на чл.608, ал.1 и ал.2 ТЗ има установена съдебна практика. Отделно от това в изложението си касаторът не сочи коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед на точното прилагане на закона или за осъвременяване на съдебната практика, поради променени обществено-икономическите условия за препятстване на незаконосъобразни обществени явления. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е случая.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. На ответника по касация ще следва да се заплатят документираните за това производство разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №339/1.07.2011г., постановено по т.дело №267/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, първи търговски състав.
ОСЪЖДА [фирма] – П. да заплати на [фирма] – П. разноски 13 050лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: