О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
[населено място], 19.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1309 по описа за две хиляди и деветнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. и Й. Г. против решение № 318/07.02.2019 г. по гр.д.№ 2882/ 2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 21.02.2018 г по гр.д.№ 16024/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част , с която са уважени предявените от „ Банка ДСК „ АД обективно и пасивно субективно съединени искове, като касаторите са осъдени да й заплатят солидарно сумата от 187 808,44 лв. – дължима главница по сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 27.04.2006 г. и допълнителни споразумения към същия, на основание чл. 430 ал.1 и ал.2 ТЗ , ведно със законната лихва върху същата сума от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане , сумата 12 657,54 лева – възнаградителна лихва по договора, за периода 19.12.2013 г. – 15.10.2014 г. , 19,84 лева – неустойка за забава , на основание чл.92 ЗЗД вр. с чл.20.1. от Общите условия към договора, за периода 18.01.2014 г. – 15.10.2014 г. и 950,60 лева – заемни такси. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон , доколкото въззивният съд е счел, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит им е надлежно предявена , в качеството на длъжници, с връчването на исковата молба . Оспорват и правилността на извода на въззивния съд, че клаузата от договора за кредит, предвиждаща предсрочна изискуемост на целия дълг, но без конкретизиране при неизпълнение на каква негова част – от дължима главница и лихва предпоставя предсрочна изискуемост, е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Оспорват и правилността на извода за пасивна материалноправна легитимация на Д. Г. като длъжник, на основание заместване в дълг на кредитополучателя – З. Ч., респ. заместилите я в дълга Т. Г. и Й. Г.. Сочи се неправилност на преценката на въззивния съд, че съдържанието на направеното от ответниците оспорване на „ съдържанието на договора за кредит „ не съставлява надлежно заявено оспорване на автентичността на договора досежно подписа на първоначалния кредитополучател, доколкото диспозитивния по характер частен документ не подлежи на оспорване за истинност , а единствено по отношение авторството му.
Ответната страна – „ Банка ДСК „ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос, както и необосноваването на допълнителен селективен критерий по формулирания, ако би се преценил като удовлетворяващ общия селективен критерий.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Предявените осъдителни искове се основават на сключен между „ Банка ДСК „ АД, в качеството на кредитодател и З. Ч., в качество на кредитополучател, договор за кредит от 27.04.2006 г. и допълнително споразумение към същия от 17.03.2010 г., допълнително споразумение от 16.11.2010 г. , по силата на което Т. Г. , Й. Г. и Д. Г. и „Банка ДСК „ЕАД са постигнали съгласие първите да заместят в дълга към втория кредитополучателя З. Ч., на основание чл.101 – 102 ЗЗД и допълнително споразумение от 02.07.2013 г., сключено между банката и заместилите в дълга първоначалния кредитополучател лица. Споразумението от 16.11.2010 г. и това от 02.07.2013 са сключени от Д. Г. лично и като пълномощник на останалите двама заместващи в дълг. Й. Г. и Т. Г. са оспорвали упълномощаването на Д. Г. за сключване на споразумение от тяхно име за заместване в дълга на кредитополучателя З. Ч., първоначално изхождайки от съдържанието на упълномощаването от което не била изводима такава воля , а последващо позовавайки се на упълномощаване за сключване на споразумение за заместване в дълг , но по различен от предявения от ищеца договор , визирайки индивидуализацията му в пълномощното. Всички ответници оспорват настъпването на предсрочна изискуемост на кредита , съответно размера на задълженията . В хода на производството е въведено възражение за неравноправност , по смисъла на чл.143 ЗЗП, на клаузи от Общите условия за преодоставяне на жилищни и ипотечни кредити, различни от тази на чл.20.2 , визираща предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита – забава в изплащането на главница и/ или лихва , повече от 90 дни. В отговорите на исковата молба най-общо е заявено оспорване съдържанието на всички представени с исковата молба писмени документи. Последващо в хода на производството е заявено оспорване автентичността на подписа на кредитополучателката З. Ч..
Първоинстанционният съд е уважил частично исковете, като отхвърлянето им е предпоставено от установена нищожност, като неравноправна , на основание чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП, клаузата на чл.9.2 вр. с чл. 9.1 и вр. 7 от ОУ – досежно формиране размера на възнаградителната лихва и клаузата за капитализиране на лихвата , в допълнително споразумение от 16.11.2010 г.. Съдът е приел, че предсрочната изискуемост е надлежно предявена на длъжниците с връчването на препис от исковата молба . Оспорването на заместването в дълг е счетено за недоказано, предвид ясно изводимата воля на упълномощителите и приемайки че индивидуализацията на договора, за заместване длъжника по който е заявена воля , е именно процесния – от 27.04.2006 г. , доколкото пълномощното индивидуализира точно номера на заемната сметка по която е предоставен кредита по договора от 27.04.2006 г., а не този от 28.04.2006 г., който впрочем е сключен от самите упълномощители, поради което и невъзможно заместване в дълг от тяхна страна.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част. В съответствие с доводите във въззивната жалба, предмет и на касационни такива по правилността на решението, въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съдия, че не е успешно оспорена действителността на споразумението за заместване в дълг от ответниците Й. Г. и Т. Г., уточнявайки че пасивната легитимация на третата ответница се основава на встъпване в дълг, но последното не променя условията и съдържанието на възникващата между тримата солидарна отговорност по отношение вземанията на кредитодателя. Съдът не е споделил довода за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния по неоткрито производство за оспорване автентичността на договора за кредит, досежно автентичността на подписа на първоначалния кредитополучател, въз основа на общото оспорване „съдържанието на документа„. Съдът е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на ответниците надлежно и преди подаването на исковата молба – с връчване на уведомления на 14.08.2014 г. ,чрез Д. Г. , в качеството й на техен пълномощник във взаимоотношенията им с банката. Отделно е споделил довода за редовност на предявяването и с връчването на препис от исковата молба. Довода за неравноправност на клаузата на чл.20.2 от ОУ, направен за пръв път във въззивната жалба, но неограничен със срок, като относим към приложението на императивна правна норма, за действителност на договорна клауза, съдът не е приел за основателен, тъй като разпоредбата съответства по съдържание на общото правило в чл.60 ал.2 ЗКИ, при това въвеждайки „по-ограничени„ в сравнение със закона основания за предсрочна изискуемост / очевидно визирайки по- продължителен период на допустима без санкцията на предсрочната изискуемост забава на длъжника – повече от 90 дни /.
В изложението по чл.280 ГПК касаторите формулират следните въпроси : 1/ Връчването на препис от исковата молба до длъжниците достатъчно ли е да се приеме за изпълнено условието за настъпване на предсрочна изискуемост по дела по чл.430 ТЗ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решение по т.д.№ 565/2016 г. на І т.о. на ВКС ; 2/ При заявено от страната оспорване на съдържанието на частен диспозитивен документ , следва ли съдът да приеме, че то касае автентичността на документа и да предприеме следващите се от закона действия по разпределение на доказателствената тежест ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решение по гр.д.№ 3433/2013 г. на ІІ г.о. на ВКС ; 3/ Нищожна ли е клауза в договор за банков кредит , съгласно която и в случай на забава от страна на длъжника, целият дълг става предвсрочно изискуем, без в клаузата да е конкретизиран размера на непогасената част от главницата и/или лихвата ? ; 4/ Като се има предвид чл.60 ал.2 ЗКИ , който предвижда възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, необходимо ли е кредиторът, за да упражни своето право, в договора за кредит освен дните на забавата да посочи и конкретен непогасен размер на вземането ?;5/ Ще бъде ли неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 ЗЗП клауза от договор за банков кредит, поради това, че не е посочен размер на непогасената част, а само дни забава и как се определя несъщественото изпълнение на задълженията по договор за банков кредит ? – всичките три въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 6/ Необходимо ли е изрично пълномощно за сключване на договор за заместване в дълг по договор за банков кредит ?; 7/ Разполага ли с представителна власт упълномощеното лице да сключи договор за заместване в дълг по договор за банков кредит, ако описаната в пълномощното дата на договора за банков кредит е различна от тази на която действително е бил сключен този договор ? – въпросите са обосновавани в същата хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формалното цитиране на разпоредбата.
Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/2009 г. по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговор в противоположен на дадения от въззивния съд смисъл сам по себе си не би могъл да промени правния резултат, доколкото този му извод е евентуален спрямо формирания решаващ извод, че известието за предсрочна изискуемост на кредита е било надлежно връчено на длъжниците – ответници, предходно на предявяването на исковете. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий, то не се явява обоснован допълнителния с цитираното решение, в което се визира необходимостта от изрично волеизявление на кредитора, достигнало до знанието на длъжниците, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но не е отречена възможността същото да се съдържа в или представи с исковата молба. Цитираното решение, при това, е постановено в производство по реда на чл.422 ГПК, в която хипотеза изискуемостта следва да е настъпила към момента на подаване на заявлението, от който момент се счита предявена и самата претенция по реда на чл.422 ГПК. Изрично – в подкрепа на допустимо предявяване на предсрочната изискуемост, по осъдителен иск с правно основание чл.430 ТЗ, какъвто е настоящия, с исковата молба – решение № 6 по т.д.№ 917/2018 г. на І т.о. на ВКС, препращащо и към други съдебни актове , съображенията в които настоящият състав напълно споделя.
Вторият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий, доколкото изричен довод с такъв предмет е въведен с въззивната жалба и съдът е отрекъл допустима служебно от него конкретизация на оспорването в искания от страната смисъл. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с цитираното решение. В същото е коментирано оспорване на саморъчно завещание, заявено като „оспорване съдържанието и истинността на завещанието„, като изхождайки от диспозитивния му характер и невъзможността да се оспорва за истинност, а единствено за автентичност, съдът е счел за правилно откриване на производство по оспорването му за автентичност, независимо от неточната формулировка на атакуващата го страна. В случая, обаче, отговорите на исковата молба съдържат формално оспорване съдържанието на всички представени с исковата молба документи. По логиката на страната би следвало да се допусне служебно оспорване истинността и автентичността на всички свидетелстващи, както и автентичността на всички диспозитивни документи към исковата молба, всеки от които съдържащи повече от 1 подпис. В този смисъл, спецификата на разглежданата в цитираното решение на ВКС хипотеза, не позволява извеждането й като принцип, в случай на общо, неконкретизирано оспорване заявено от страната и обосноваване със същото на допълнителния селективен критерий.
Трети, четвърти и пети въпроси удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като довод за нищожност на клаузата на чл.20.2 от приложимите ОУ, като неравноправна, на основание чл.143 ЗЗП, е въведен с въззивната жалба и отхвърлен, като неоснователен, от въззивна инстанция . Въпросите са поначало нелогични, тъй като конкретен размер на неиздължена част предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост обективно не могат да визират, тъй като същата е резултат от конкретното неизпълнение. Индивидуализацията е допустима чрез брой и вид на дължимите престации, като законът не съдържа ограничение за същите, както и с период на забавата, също неограничен от закона, каквото е и съдържанието на спорната разпоредба. Неудовлетворен се явява допълнителния селективен критерий ,в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , тъй като не е обоснован съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите предпоставят посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, подлежаща на тълкуване, за отговор на въпроса, както и посочването на формирана по приложението й противоречива практика или непротиворечива такава, но нуждаеща се от преодоляване като неправилна, с оглед междувременно изменение на обществените условия или промяна на законодателството. Самата клауза, на която страните основават довода си за нищожност – чл.143 т.19 ЗЗП – визира неравноправност, поради невъзможност за потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, което предпоставя неяснота относно съдържанието на правата и задълженията, които възникват за него и невъзможност за преценка на интереса от сключването му, съобразно баланса помежду им . Неяснота относно предпоставките, при които за кредитора възниква потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем, чл.20.2 от ОУ не съдържа – всяка по вид, дължима по договора престация , забавена повече от 90 дни.
Шестият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий. Изрично пълномощно, в полза на пълномощника Д. Г., за сключване от името на упълномощителите Т. Г. и Й. Г. договор за заместване в дълг от последните на първоначалната кредитополучателка съществува. Въззивният съд не е обосновал пасивната им материално правна легитимация , на основание заместване в дълг, въпреки липсата на изрично пълномощно с такъв предмет.
Седмият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като визира само един от коментираните от съда, индивидуализиращи правоотношението, в дълга по което е материализирана воля за заместване, белези – дата на договора за кредит. Съдът,обаче, е изхождал от обстоятелството, че упълномощаването изрично визира номера на заемната сметка, открита на името на заместената длъжница З. Ч., последващо заведена на името на Й. Г. , която сметка фигурира и в договора за кредит от 27.04.2006 г., но посочен в пълномощното с дата 28.04.2006 г.. При това спорното пълномощно изрично визира замествания длъжник З. Ч. , а друг договор за кредит от 28.04.2006 г. , сключен между нея и „Банка ДСК” АД не е представен по делото. От същата дата е сключен договор между Банката и самите ответници Й. Г. и Т. Г.. Въпросът не кореспондира с пълното , относимо за преценка на валидно възникнало заместване в дълг съдържание на пълномощното, съответно коментирано от въззивния съд , в обосноваване на отговора му. Дори да би бил точен, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по аналогични на посочените при коментара на 3,4, и 5 въпроси съображения.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 318/07.02.2019 г. по гр.д.№ 2882/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: