2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
София, 20.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3263 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. Б., с адрес в [населено място], общ. К., представляван от адв. Е. П., против решение № 79 от 2 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 85/2019 г. по описа на окръжния съд в гр.Габрово, с което се потвърждава решение № 58 от 2 ноември 2018 г., постановено по гр.д. № 56/2018 г. по описа на районния съд в гр.Трявна, с което Б. е осъден да заплати на Ю. Н. Н., с адрес в [населено място], сумата от 20000 лева, представляваща авансово заплатена сума по договор от 09.06.2017 г. за извършване на груб строеж до покрив на жилищна сграда в [населено място], общ. С., поради разваляне на договора в следствие некачествено изпълнение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че не е оспорено подписването на приложения по делото договор, но по същината си този договор не е договор за строителство с оглед специалните разпоредби на ЗУТ – касаторът не е строител и не е поемал ангажименти за фактическото извършване на строежа по смисъла на ЗУТ, а съдът неправилно приел, че сключеният договор е договор за строителство като разновидност на договора за изработка, при положение, че отношенията по подобен договор следва да са уредени писмено – формата е за валидност. Подчертано е, че тази форма не е спазена по отношение на възложените строително монтажни работи, и не е ясно какво точно е възложено и при какви условия то следва да се изпълни. Според касатора, неспазването на необходимата форма води до нищожност на процесния договор, а разваляне може да се иска само за действителни съглашения. Твърди се, че всички тези съображения са били изтъкнати в процеса, но не са били взети предвид от съда. Не било установено както че касаторът е строител, така и че изобщо лично е осъществявал строителна дейност на процесния обект. Въззивният съд също така не е обсъдил изложени във въззивната жалба съображения. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и се заявява очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът Ю. Н. Н., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. Ц., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователността на касационната жалба по същество.
По твърдението за пълно неизпълнение на договорни задължения по договор за извършване на груб строеж и във връзка със стореното в исковата молба изявление за разваляне на сключения договор поради виновно неизпълнение от страна на ответника, съдът приема за установено, че между страните е бил сключен процесният договор, при уговорено възнаграждение в размер на 33000 лева, от които авансово преведени 20000 лева; на ответника е бил представен одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж; от разпитаните свидетели и техническата експертиза се установява, че строителството е с лошо качество и в по-голямата си част не отговаря на проектите, при грубо неспазване на конструктивния проект, всичко изградено от касатора следва да бъде съборено и наново изградено, като нищо от изграденото до момента не може да бъде запазено поради недопустимо отклонение от строителните правила и норми; от изпълнителя не е съставена нужната документация по закон, съпътстваща изграждането. Съдът отрича подписаният между страните договор да е нищожен поради неспазване на предвидената от закона форма – договорът е в писмена форма, както изисква чл. 160, ал. 2 ЗУТ, имотът, в който ще се строи, е индивидуализиран, определена е цена и срок на изпълнение – предметът е бил определен; как е бил наименован договорът е ирелевантно по делото, тъй като от него става ясно какъв е предметът му и какви са правата и задълженията на страните. Прието е, че ищецът като възложител е изпълнил задълженията си като е предоставил строителните книжа, осигурил е достъп до обекта и е платил част от договорената цена, но насрещната престация не е изпълнена, налице е неизгоден строеж, който подлежи на премахване поради недопустимо отклонение от строителните правила и норми. Тъй като основанието, на което е платена претендираната сума, е отпаднало, е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване. Въз основа на изложеното, останалите възражения във въззивната жалба са счетени за второстепенни, поради което подробният им анализ не би довел до промяна в изводите на съда.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпрос по приложението на чл. 160, ал. 2 ЗУТ за императивното изискване взаимоотношенията между участниците в строителството – възложител и строител, да се уреждат с писмени договори, т.е. формата на такава сделка е ad solemnutatem (за валидност), по който се твърди противоречие с решение № 5432 по адм.д. № 14079/2010 г., VІ о., ВАС, решението № 5903 по адм.д. № 3157/2005 г., 5-членен състав на ВАС, решение № 199 по т.д. № 500/2012 г., І т.о., ВКС, определение № 831 по ч.т.д. № 4280/2013 г., І т.о., ВКС. Необходимо е да се отбележи, че изрично в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, е прието, че решенията на административни съдилища, включително на Върховния административен съд, поради различния предмет на правораздаване, не могат да бъдат преценявани в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а при формиране на противоречива практика по гражданскоправен и административноправен спор по съответните преюдициални въпроси, редът за уеднаквяването на практиката е чрез приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС. Ето защо съображенията на касатора във връзка със сочените решения на ВАС, не следва да бъдат подлагани на преценка. Същото се отнася и до цитираното частно дело по описа на ВКС, тъй като с него не се разрешава материалноправен спор – по частното производство е разрешен въпрос относно характера на делото във връзка с допустимостта на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В решението на ВКС поставеният въпрос не се разрешава – в него е разгледан спор относно договор „за изработване на проектна документация и процедиране на строително разрешение на обект, представляващ жилищна сграда…“, и в тази връзка е посочено, че договорите за извършване на проектантски услуги са само разновидност на обикновения договор за изработка, към който обаче приложение намират съответните особени правила на ЗУТ, както и на издадената въз основа на чл. 139, ал. 1 от същия закон Наредба № 4/21.05.2001 г. на МРРБ, регламентираща подробно обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти. Ето защо и това решение не може да послужи за целите на селекцията на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване. Отделно от това, и преди всичко, е необходимо да се посочи, че въпросът не е и обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд в решението си е възприел становището, че процесният договор напълно отговаря на изискванията на закона, като е в писмена форма и съдържа всички съществени елементи на договора за изработка. Правен въпрос във връзка с този извод по твърдението за нищожност на договора не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване.
Вторият въпрос касае задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните. По този въпрос също се твърди противоречие с практиката на ВКС според решение № 212 по т.д. № 1160/2010 г., ІІ т.о., решение № 202 по т.д. № 866/2012 г., І т.о., решение № 76 по т.д. № 377/2011 г., ІІ т.о., решение № 581 по гр.д. № 1019/2009 г., ІІІ г.о. В сочените решения е отразена константната практика на ВКС относно дейността на въззивния съд – като съд по същество на спора той е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като прецени всички относими и надлежно представени по делото доказателства, всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, и да изложи мотивите си по тях в решението. Въпросът на касатора се отнася към частта на съображенията на въззивния съд, в която съдът приема за ненужно обсъждането на всички оплаквания, заявени във въззивната жалба (които са: съдът е дал абсолютен превес на представените от ищеца доказателства и на водените от него свидетели, без да обсъжда доказателствата в цялост, че се е концентрирал само върху твърденията на ищеца и върху експертното заключение, че не са изложени правни изводи по поддържаните от ответника факти, че не са обсъдени показания на ответната страна, даващи сведения на преки участници в строителството, предмет на спора), след като е приел, че процесният договор не е нищожен. В обжалваното решение практиката на ВКС, цитирана по-горе, не е нарушена. И това е така, защото съдът е дал отговор на основния въпрос по спора, а всички възражения и доводи на страните е преценил като неотносими към този основен въпрос, и така константното разбиране в съдебната практика е приложено.
Накрая, неоснователно се твърди от касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Макар да липсва обосновка на твърдението, от служебната преценка на въззивното решение касационният съд приема, че не се разкрива наличие на хипотезите на очевидната неправилност, при която законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тази квалифицирана форма на неправилността да личи пряко от мотивите на обжалваното съдебно решение, без да е необходимо да се преценяват както съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, така и на доказателствата по делото или процесуалните действия на страните и съда.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 1200 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 79 от 2 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 85/2019 г. по описа на окръжния съд в гр.Габрово.
ОСЪЖДА С. С. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], общ. К., [улица], да заплати на Ю. Н. Н., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 1200,00 (хиляда и двеста) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: