О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 102
гр. София, 24.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1274 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Ф. Б. срещу решение №540 от 05.03.2019 г. по в.т.д.№5630/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 30.08.2018 г. по т.д.№5946/12 г. на СГС в частта, с която на основание чл.422 от ГПК е прието за установено съществуването на вземане на „ДСК Аутолизинг” ЕООД спрямо и Ж. Ф. Б. в размер на 67 185.32 евро, представляващо солидарно задължение по силата на запис на заповед от 28.08.2008 г., издаден от „Кей Еф Джи Пропъртис” ЕООД и авалиран от Ж. Ф. Б., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2012 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2583/12 г. на СРС.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, както и възраженията и доводите на страните, когато са свързани с оплакванията в жалбата. 2. Може ли авалистът да противопостави на поемателя на записа на заповед всички лични възражения на издателя, ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с права, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората.
Ответникът по жалбата „ДСК Аутолизинг” ЕООД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в отговора на исковата молба, депозиран пред първоинстанционния съд, ответникът Ж. Ф. Б. не е оспорил качеството си на авалист по записа на заповед, нито личното полагане на подписа си под документа, както в качеството си на представляващ дружеството на издателя, така и на авалист – физическо лице, а е твърдял, че въпреки преустановяване на плащанията по договора за лизинг, лизингодателят не е препърлял вреди, тъй като е заплатил първоначална лизингова вноска в значителен размер и лизинговата вещ му е върната в кратък срок след сключване на договора в изправно състояние и без повреди. Посочил е, че наведените пред първоинстанционния съд доводи за наличие на връзка между записа на заповед и каузално правоотношение между издателя и поемателя, по което лизингодателят не е претърпял вреди, поради което за издателя липсва задължение за заплащане на суми, се поддържат и във въззивната жалба, поради което е счел, че основното спорно обстоятелство е подлежат ли на установяване така наведените доводи в рамките на въззивното производство или същите са ирелевантни за правния спор. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл.485, ал.2 от ТЗ задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата, което обосновава извода, че предвид вторичния и акцесорен характер на авала, авалистът отговоря пред издателя на записа на заповед така, както отговаря и самият издател, без обаче да притежава правото да противопостави на последния нито абсолютните възражения на издателя /основани на недействителност на записа на заповед/, нито личните възражения на издателя /свързани с каузалното правоотношение/ – горното е допустимо единствено в хипотезата, в която самият авалист е и страна по каузалното правоотношение, което не е налице в настоящия случай. В този смисъл и тъй като всички наведени във въззивната жалба доводи се отнасят до каузалното правоотношение, което записът на заповед на заповед обезпечава, а именно процесния договор за лизинг – наличието на изпълнение на задълженията на страните по същия, начина на прекратяване на облигационната връзка между страните /поради разваляне по силата на едностранно предизвестие или на безвиновно основание, предвидено в договора/, както и какъв е действителният размер на задължението на лизингодателя по договора, е достигнал до извод, че обсъждането на тези доводи на авалиста, свързани с наличието на изпълнение по каузалното правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед, без издателят да участва като въззивник по делото, е недопустимо в рамките на въззивното производство. За неоснователни е намерил и доводите за липса на законоустановените предпоставки за издаване на заповед за изпълнение, предвид нищожността на записа на заповед и за необходимост на замяна на авалиста по записа на заповед при смяна на управителя на дружеството – издател.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
При постановяване на решението си въззивният е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните – в случая твърденията за недобросъвестност на поемателя и за злоупотреба с права от негова страна и за фактите, от които се извеждат, както и част от относителните възражения, с които разполага издателят на записа на заповед, са наведени от авалиста едва с писмената защита след приключване на съдебното дирене и след обявяване на устните състезания за приключени, респективно същите са били преклудирани. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. В светлината на изложеното и като е приел, че авалистът отговоря пред издателя на записа на заповед така, както отговаря и самият издател, без обаче да притежава правото да противопостави на последния нито абсолютните възражения на издателя /основани на недействителност на записа на заповед/, нито личните възражения на издателя /свързани с каузалното правоотношение/, тъй като самият авалист не е страна по каузалното правоотношение, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС и по втория от формулираните от касатора въпроси, по който касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №540 от 05.03.2019 г. по в.т.д.№5630/2018 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.