О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
гр.София, 28 януари 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5348 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв.Н.Г., срещу въззивно решение №303/03.07.2015г., постановено по възз.гр.д.№259/2015г. на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено решение №9/05.01.2015г. по гр.д.№3112/2012г. на РС – Хасково. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Я. А. К. и П. И. П., иск с правно основание чл.124 ал.4 ГПК за установяване неистинността на договор за заем от 16.07.2008г., представен по гр.д.№2966/2011г. на РС – Хасково и съдържащ се в копието на приложеното нот.дело №646/2008г. на нотариус К. В.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Когато въззивният съд е допуснал събирането на доказателства във въззивното производство, несъбрани от първата инстанция в нарушение на процесуални правила, допустимо ли е след това въззивното решение да препраща на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, без да са обсъдени и взети предвид новосъбраните доказателства, както и фактите, които те установяват; 2/ Задължителни ли са указанията на касационната инстанция, дадени в отменителния й акт, когато делото се връща за ново разглеждане на въззивната или на първата инстанция.
Ответниците по жалбата – Я. А. К. и П. И. П., представлявани от адв.М.Г., в срока по чл.287 ГПК, са представили писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивната инстанция е посочила, че въпреки, че счита предявеният установителен иск за недопустим с оглед приетото разрешение с ТР№5/2012г. на ОСГТК, спорът между страните следва да се разгледа по същество, тъй като указанията на касационната инстанция, дадени в отменителното й определение № 605/01.10.2013г. по ч.гр.д.№5864/2013г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., са задължителни за съда, на който делото се връща за разглеждане. От фактическа страна е установено, че преди това, между ищеца [фирма] – [населено място], в качеството му на заемодател, и ответника Я. К. – заемополучател, е заведено и приключило с влязло в сила решение гр.д.№2966/2011г. по описа на РС – Хасково, с което на основание чл.26 ал.2 ЗЗД е обявен за нищожен договор за ипотека, обективиран в нот.акт №109/16.07.2008г., като обезпечаващ договор за заем от същата дата, по който не е установено реално предаване на сумата от 20 000 лв. от заемодателя на заемателя Я.К.; и със същото решение е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на посочената сума. С установителния иск, заведен по настоящото дело, ищецът [фирма] е поискал съдът да установи неистинността документа – договор за заем от 16.07.2008г., представен по гр.д.№2966/2011г. на РС – Хасково и съдържащ се в копието на приложеното нот.дело №646/2008г. на нотариус К. Войнска. Фактически по гр.д.№2966/2011г. са били представени два екземпляра на договора за заем от 16.07.2008г. – единият, приложен от ищеца към исковата му молба и вторият, намиращ се в кориците на изисканото като доказателство нотариално дело №646/2008г. на нотариус К. Войнска, които се различават само относно записаното в клаузата за предаването на сумата от 20 000 на заемателя Я.К. от пълномощника на дружеството П.П.. В екземпляра, представен по нотариалното дело е записано, че предаването на сумата ще стане в тридневен срок след вписване на ипотека за обезпечаване на заема; а в другия документ – че сумата е получена в брой от заемателя към момента на подписване на договора. С отменителното си определение № 605/01.10.2013г. по ч.гр.д.№5864/2013г., ВКС,III г.о., е приел, че дружеството има правен интерес от установяване неистинността на екземпляра от договора за заем, приложен по нотариалното дело, респ., че настоящият установителен иск е допустим, тъй като ищецът е мотивирал правния си интерес и с наличието на други спорни между страните правоотношения, а не само с изхода на висящия /тогава/ процес по гр.д.№2966/2011г. Като пример за такова правоотношение е посочено – бъдещ процес за вреди срещу пълномощника /ответника П.П./, представлявал дружеството-заемодател по оспорения договор за заем и евентуално ангажиране на отговорността му във връзка с действията му по предаване на парите на заемателя.
В съответствие с дадените й задължителни указания във връзка с допустимостта на предявения по настоящото дело установителен иск по чл.124 ал.4 ГПК, първата и въззивната инстанция са приели разглеждането на спора по същество. В хода на въззивното производство, по искане на дружеството – въззивник, при условията на чл.266 ал.3 ГПК, са събрани и допълнителни доказателства, поискани във връзка с установяване на факта имало ли е реално предаване на сумата от 20 000 лева от пълномощника на заемодателя на заемателя К., в т.ч. и за изясняване на действителните цел и воля на лицата, подписали документите от 16.07.2008г. След съвкупен анализ на всички събрани по делото пред първата и въззивната инстанция доказателства, след обсъждане на наведените от страните доводи, възражения и искания, решаващият спора въззивен съд е стигнал до извод, че не се установява неистинност на оспорения документ /договора за заем, приложен по нотариалното дело/, в т.ч. не се доказва твърдяната симулативност на волеизявленията на лицата, подписали процесния договор. Съдът е приел, като се е позовал и на приетото по приключилото гр.д.№2966/2011г. на ХРС, че не е установено предаването на сумата от 20 000 лв. на заемателя – ответник Я.К.. А относно твърдяния от ищеца факт за получаване на сумата от пълномощника на дружеството – ответника П.П. и възможността за ангажиране на отговорността му за вреди, причинени на дружеството, от евентуалното непредаване на парите на ответника Я.К., съдът е посочил, че тези обстоятелства подлежат на установяване в друг процес и на друго основание; както и че страни по него могат да са само пълномощника и увреденото дружество, но че същите са без значение за настоящия спор.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените в изложението на касатора процесуални въпроси – когато е допуснато събирането на доказателства във въззивното производство, несъбрани от първата инстанция в нарушение на процесуални правила, допустимо ли е след това въззивното решение да препраща на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, без да са обсъдени и взети предвид новосъбраните доказателства, както и фактите, които те установяват; и задължителни ли са указанията на касационната инстанция, дадени в отменителния й акт, когато делото се връща за ново разглеждане на въззивната или на първата инстанция – не са с характер на такива, които да обусловят допускането на касационното обжалване.
По първия въпрос е създадена задължителна съдебна практика /ТР№1/2013г. на ОСГТК – т.1 и т.2, ТР№1/2001г. на ОСГК и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, в съответствие с която е постановено въззивното решение. Константно е разбирането, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, а преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
В случая, въззивният съд при изпълнение на тези си процесуални задължения не се е отклонил от приетото в задължителната съдебна практика. В мотивите на решението са обсъдени и анализирани всички събрани както пред първата, така и пред втората съдебна инстанция доказателства. Несъгласието на страната с крайния резултат по спора, излагането на аргументация и доводи в изложението за неправилна оценка на доказателствата и за необоснованост на правните изводи, са основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Отговорът на втория поставен въпрос се съдържа изрично в ясната и не нуждаеща се от тълкуване норма на чл.294 ал.1 ГПК – указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато за разглеждане. Както се посочи по-горе, указанията на ВКС по процесуалноправния въпрос за допустимостта на предявения установителен иск и правния интерес на страната от воденето на настоящото дело, са съобразени и изпълнени от районния и окръжния съд, като спорът е разгледан по същество. Дали във вътрешните правоотношения между ответника П.П., в качеството му на пълномощник на дружеството и последното са налице предпоставки, които могат да ангажират отговорността на представителя за вреди, причинени на представлявания търговец по повод сключения договор за заем от 16.07.2008г., са факти, които са извън предмета на настоящия правен спор. Същите подлежат на надлежно установяване и доказване в друго производство между тези две страни, в каквато насока е и произнасянето на въззивния съд. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по втория, поставен в изложението на касатора въпрос.
При този изход на делото, искането на ответните страни по касационната жалба за присъждане на разноски за настоящото производство е основателно, но тъй като не са представени доказателства за направени разходи /въпреки посоченото в отговора, че се представя адвокатско пълномощно и списък на разноските – такива липсват по делото/, то разноски не се присъждат.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №303 от 03.07.2015г., постановено по възз.гр.д.№259/2015г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.