1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
гр.София, 30.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3677/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Т. Д. Ц. и на А. „П. и.” (А.) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 430 от 08.03.2016 г. по гр.д.№ 5008/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 8836/ 2013 г. и по този начин А. е осъдена да заплати на Т. Ц. 25 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди – търпени болки и страдания от пътен инцидент от 08.03.2013 г., със законната лихва върху тази сума от 08.03.2013 г., като за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лв искът е отхвърлен.
Т. Ц. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по правните въпроси може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване да почива на предположения или е нужно същият да бъде доказан по категоричен начин; следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди, да съобрази указанията по т.ІІ на ППВС № 4/ 1968 г. и да обсъди и анализира конкретните за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства; и следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/ 1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или се разрешават противоречиво от съдилищата.
Ответникът А. обжалва въззивното решение в осъдителната му част. От изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на този касатор следва да бъде уточнен (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) материалноправният въпрос за отговорността на А. за обезщетяването на вреди, настъпили не на път от републиканската пътна мрежа, а на строителна площадка на автомагистрала. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Всяка от срещупоставените страни оспорва жалбата на противната страна.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението се явяват неоснователни.
За да уважи частично предявените искове, въззивният съд изложил собствени фактически и правни съображения и препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК. Приел, че на 08.03.2013 г., в тъмната част на денонощието, ищецът Ц. управлявал собственият си лек автомобил по път Е – 79 в отсечката между селата Ч. и К.. Пътят е от републиканската пътна мрежа и към онзи момент бил в дългосрочен ремонт във връзка с изграждане на лот 4 от автомагистрала С.. Движението по пътя било забранено, но забраната не била надлежно сигнализирана с пътни знаци и по него се движели автомобили. Освен това движението било изрично насочвано от лице с неустановена самоличност, тъй като алтернативният път също не можел да се използва. В лявата пътна лента, с посока на движение К. – С., имало изкоп с дълбочина 5 метра, който не бил надлежно обозначен. Докато ищецът управлявал лекия автомобил по пътя, той пропаднал в изкопа и получил тежки наранявания по тялото, включително дифазерно многофрагментно счупване на дясната бедрена кост, контузии и наранявания на главата и гръдния кош. Десният долен крайник претърпял оперативна интервенция, близо 5 месеца ищецът не е могъл да стъпва на този крак. В същия период той е търпял интензивни болки и страдания, тепърва ще изпитва такива, когато се предприеме следваща оперативна интервенция за отстраняване на поставения при първата винт в ставата. При ищеца е налице освен това траен козметичен дефект от операцията и трайно скъсяване на десния долен крайник, поради което накуцва при ходене. При тази фактическа обстановка от правна страна приел, че за търпените от ищеца вреди отговорност носи, като възложител на ремонта на път Е-79, ответника А.. Именно той е бил длъжен да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на пътя, включително да упражнява контрол върху временната организация на движението и безопасността по време на ремонта. Тези задължения служителите на А. не са изпълнили, тъй като не са поставени пътни знаци, забраняващи навлизането в пътния участък, където настъпило произшествието, а и самият изкоп не бил обозначен съгласно изискванията. Съдът отказал да обсъжда възражението на А., че инцидентът не е настъпил на път от републиканската пътна мрежа, а на строителна площадка, като посочил, че такова твърдение в отговора срещу исковата молба ответникът не е направил, а и фактът на ремонта не променя статута на пътя. От бездействието на служителите на ответника ищецът търпял неимуществени вреди, за които трябва да бъде обезщетен. Съдът посочил, че взема предвид претърпяната от ищеца операция на крака, срокът, в който не е могъл да стъпва на този крак, периодът, в който е било затруднено движението на крайника изпитваните и понастоящем от него болки при натоварване на крайника. Отчел възрастта на ищеца, понесените вреди и вината на ищеца за инцидента и посочил, че от всички факти и данни по делото следва да се направи извод за справедлив размер на обезщетението от 50 000 лв. Този размер обаче съдът приел, че следва намали поради направеното от ответника основателно възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия. Последният се движел в тъмната част на денонощието със скорост, която не му позволявала да спре в зоната на своята видимост при възникване на опасност, поради което е допринесъл с 50 % за увреждането си. По тия съображения съдът уважил иска до размер 25 000 лв, а за разликата го отхвърлил.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от жалбоподателя – ответник материалноправен въпрос не обуславя решението по същество. От фактическа страна въззивният път не е приел, че вредите са настъпили при инцидент на строителна площадка на автомагистрала. Той е приел, че те са настъпили при движение по път от републиканската пътна мрежа, участък от който е бил в ремонт и че А. отговаря за тях, защото служителите й не са проконтролирали временната организация и безопасността на движението в такъв участък. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производството се контролират само правните разрешения на инстанцията по същество при установените от нея факти. Щом съдът е установил от фактическа страна, че вредите са настъпили при движение по път от републиканската пътна мрежа, то за правните му разрешения няма значение въпросът би ли отговаряла А. за обезщетяването на вреди, настъпили на строителна площадка на автомагистрала.
Необуславящи са и два от въпросите, поставени от касатора ищец. Това безусловно следва по отношение на въпроса за задълженията на съда при определяне на справедлив размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди. По делото не е заявен спор за дължимо застрахователно обезщетение и въпросът за критериите, по които се определя размерът на такова, не е включен в предмета на делото и не е обусловил крайното решение.
Що се касае до въпроса може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване да почива на предположения, той не е разрешаван от въззивния съд. Съдът е посочил изрично, че при доказателствата по делото приносът на пострадалия за настъпването на уврежданията е безспорно установен, а не го е предположил. Както бе посочено, фактическите констатации на въззивния съд подлежат на проверка само ако касационната инстанция селектира жалба за разглеждане по същество. Едва тогава ще е допустима проверката на правилността на конкретните фактически установявания на инстанцията по същество.
Въпросът следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди, да съобрази указанията по т.ІІ на ППВС № 4/ 1968 г. е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По него практиката е установена още с цитираното от касатора – ищец ППВС 4/ 1968 г., чиито указания са съобразени при постановяване на обжалваното решение. Съдът е обсъдил и анализирал конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението и е мотивирал извода си защо счита сумата 50 000 лв за адекватна на установените неимуществени вреди. Касаторът – ищец всъщност оспорва правилността на преценката на съда по същество, считайки размера на обезщетението за несправедливо занижен. В производството по чл.288 ГПК обаче касационната инстанция не може да контролира правилността на решението, а по поставения правен въпрос въззивният съд не се е отклонил от установената задължителна съдебна практика.
Ето защо по жалбите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Няма основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, а с оглед този извод, разноските по касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 430 от 08.03.2016 г. по гр.д.№ 5008/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: