О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
С., 04.04. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 875/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 9970 от 06.07.2016г., подадена от А. Т. Л., чрез процесуалния му представител адв. И. А., и по частна касационна жалба с вх.
№ 10019 от 07.07.2016г., подадена също от А. Т. Л., чрез процесуалния си представител адв. П. В., срещу определение
№ 1983 от 10.06.2016 г., постановено по ч.гр.д.№ 2320/2016 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение след отмяна на определение № 5655/08.03.2016 г., постановено по гр.д. № 16953/2012 г. по описа на Софийски градски съд, е уважена молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и е изменено определение № 14183/14.07.2015г. по гр. д. № 16953/2012г. на СГС, като е намален размерът на присъденото в полза на А. Т. Л. адвокатско възнаграждение от 39 990 лв. на 19 990 лв.
В жалбата с вх. № 9970/06.07.2016г. се съдържат оплаквания за недопустимост, евентуално неправилност на обжалвания съдебен акт, поради противоречието му с материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и потвърждаване на определение № 5655/08.03.2016г. по гр. д. № 16953/2012г. на СГС.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в жалбата, се обосновава доводът за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл извън петитума на въззивната жалба като установил нови обстоятелства и ги обсъдил – относно липсата на договор за правна защита и съдействие между адвокатското дружество, получило възнаграждението, и ответника и липсата на данни адв. А. да е съдружник в [фирма] или да има договор с него, както и на същият да е заплатено претендираното възнаграждение. Релевират се доводи за допуснати нарушения от съда във връзка с уведомяването на ответната страна за подадената частна въззивна жалба и за нейната допустимост с оглед съблюдаването на законовоопределения срок за обжалване. В тази връзка се обосновава, че първоинстанционният съд не е бил надлежно сезиран с искане за изменение на определението си в частта за разноските, тъй като същото било просрочено, поради което постановил недопустим акт, който следвало да бъде обезсилен от въззивната инстанция. Посочва се, че ответникът и процесуалният му представител адв. И. А. не могли да вземат отношение по жалбата на К., тъй като не били уведомени за нея.
Жалбоподателят сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се позовава на т.1 и т. 3 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Формулира следните процесуалноправни въпроси: 1.) „ Допустимо ли е съдът да пристъпи към разглеждане на жалбата/молбата като не осигури състезателно начало на процеса и не приложи всички предвидени в закона възможности за призоваване на страните? Счита ли се това за отнемане на правото на защита?“; 2.)„Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по ненаправени възражения и при липса на конкретно искане в частната жалба на ищеца? Допустимо ли е да се мотивира с довод, който не е бил претенция за изменение на решението в частта за разноските?“.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество,чрез инспектор Р. С., в който се изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба.
В жалбата с вх. №10019/07.07.2016г. се съдържат оплаквания, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при несъобразяване на приложените доказателства в цялост. Искането е за отмяната му и присъждане на претендираните разноски в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос – относно обвързващата сила на договорите и дължимостта на адвокатското възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие, съобразно правилата на чл. 286 ЗЗД, вр. с чл. 36, ал.1 ЗА.
Поддържа се противоречие на въззивното определение с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определение № 46/08.02.2011г. по гр. д. № 37/2011г. на ВКС, II г.о., определение № 535/09.07.2010г. по д. № 388/2010г. на ВКС, II т.о., определение № 377/03.05.2011г. по д. № 184/2011г. на ВКС, II т.о., определение № 45/12.01.2016г. по гр. д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/27.04.2016г. по гр. д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о., определение №243/30.12.2009г. по гр. д. № 3597/2008г. на ВКС, III г.о., определение № 15/23.01.2013г. по гр. д. № 7/2012г. на ВКС, III г.о., определение № 253/29.09.2014г. по гр. д. № 7320/2013г. на ВКС, III г.о. и решение № 329/09.12.2016г. по гр. д. № 1642/2016г. на ВКС, III г.о.,
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество,чрез инспектор Р. С., в който се изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че жалбите са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което са допустими, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Софийски градски съд е сезиран с искане по чл. 28, ал. 1 З. от К. за отнемане от А. Т. Л. в полза на Държавата на имущество на обща стойност 2 692 856, 49 лв., като в срока по чл. 131 ГПК ответникът Л., чрез адв. И. Н. А., представил отговор, с който оспорил допустимостта и основателността на искането. След проведени по делото пет съдебни заседания, с влязло в сила определение от 25.06.2015г. Софийският градски съд прекратил производството по делото, поради оттегляне на иска със съгласието на ответника.
С определение № 14183/14.07.2015г. по описа на СГС на ответника Л. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 39 990 лв., съобразно представени платежни нареждания, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Постъпилата молба от К. за изменението му по реда на чл. 248, ал.1 ГПК, с искане за отхвърляне на претенцията над присъдените
19 990 лв. до претендираните 39 990 лв., е оставена без уважение с определение № 5655/08.03.2016г., с мотив, че били представени доказателства за извършването на разноските в пълния им размер.
За да отмени това определение на СГС по частната въззивна жалба на К. въззивният съд е приел, че по делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника Л. и адв. И. А., според който уговореното възнаграждение е в размер на 53 857, 13 лв. и следва да бъде заплатено на части: 1000 лв. – при подписване на договора, 40 000 лв. преди приключване на производството пред първа инстанция, а остатъкът в размер на 12 857, 13 лв. – при пълен или частичен положителен резултат и че по делото са представени три броя платежни нареждания, които установяват, че ответникът е заплатил по сметка на Адвокатско дружество „А. и Ко“ суми по договор за правна защита и съдействие по гр. д. № 16953/2012г., както следва – на 20.05.2015г. сумата от 19 990 лв. и на 25.05.2015г. на два пъти суми от по 10 000 лв. Обосновал е извод , че макар да са налични доказателства за извършено плащане на сумата от страна на ответника, то не се установява същата да е заплатена като адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника – адв. И. А.. Заключил е, че заплатената сума е получена от адвокатско дружество, в което няма данни адв. А. да е съдружник или да има договор с него. При тези съждения е счел за основателно искането за намаляване на адвокатското възнаграждение до сумата от 19 990 лв., съобразно заявеното искане на К..
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че съдът констатира пороци, обосноваващи извод за невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.
По частна касационна жалба с вх. № 9970/06.07.2016г.
В настоящия случай не се установява наличието на твърдените от жалбоподателя пороци, обуславящи недопустимост на въззивното определение. На първо място въззивният съд не е излязъл извън предмета на спора, чрез въвеждане на нови обстоятелства. Преценката за надлежно плащане на претендираното възнаграждение неминуемо е предпоставена от преценка за наличие на основание за това, обвързващо съда – съществуващо правоотношение между ответника и лицето, в полза на което са наредени претендираните суми. Въззивната инстанция в рамките на своите правомощия е изследвала въпроса за реалното извършване на разноските, вследствие на което е достигнала до извода, че в полза на упълномощения процесуален представител на страната не е извършено плащане, което да обуслови възстановяването на тези разноски. На следващо място не са налице и сочените нарушения във връзка с призоваването и обезпечаване на възможността за участие на ответника в производството по реда на чл. 248, ал.1 ГПК. Препис от определение
№ 14183/14.07.2015г. по гр. д. № 16953/2012г. на СГС е връчен на ответника Л. на 16.09.2015г., чрез неговата майка С. Л. в съответствие с разпоредбата на чл. 46 ГПК на посочения от него в отговора на исковата молба постоянен адрес. Препис от молбата на К. от 08.09.2015г. за изменение на определение № 14183/14.07.2015г. по гр. д. № 16953/2012г. на СГС ответникът е получил на 24.09.2015г., чрез упълномощения му представител адв. П. В. на адрес, за който изрично в молба от 04.09.2015г. е заявено искане да се връчват съдебни уведомления. На същия адрес е връчен препис от определение
№ 5655/08.03.2016г. на СГС на 11.03.2016г. и препис от частната жалба на К. срещу него на 19.04.2016г. Несъстоятелен е и другият довод на жалбоподателя относно недопустимостта на въззивното определение, обусловена от недопустимостта на първоинстанционното, като постановено по просрочена молба. Видно от съдържащото се на л. 1040 по делото съобщение на 07.09.2015г. на К. е връчен препис от определение № 14183/14.07.2015г. по гр. д. № 16953/2012г. на СГС, а молбата по чл. 248, ал.1 ГПК е постъпила в деловодството на съда на 08.09.2015г., поради което същата е подадена в срока по чл. 248, ал.1 ГПК.
Същевременно жалбоподателят не обосновава и приложението на чл. 280, ал.1 ГПК по поставените въпроси. Същите не са общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Недопустимо е обсъждането им във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на определението на въззивния съд – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По касационна жалба с вх. № 10019/ 07.07.2016г.
Жалбоподателят не формулира въпрос, който да отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е изложил мотиви относно обвързващата сила на договора за правна защита, тъй като в конкретния случай е приел, че такъв изобщо не е налице между ответника и адвокатското дружество, получило претендираните суми, а относно съществуващия, сключен с адв. И. А. е приел, че не е доказано плащане, което да обоснове искане за възстановяване на тези разноски.
За пълнота следва да се посочи, че не се установява и поддържаното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Въззивинят съд не се е отклонил от разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС относно начинът на доказване на извършени разходи. С посоченото тълкувателно решение е преодоляна практиката, обективирана в представеното определение № 46/08.02.2011г. по гр. д. № 37/2011г. на ВКС, II г.о., като е прието, че само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Представените определение № 535/09.07.2010г. по д. № 388/2010г. на ВКС, II т.о., определение № 377/03.05.2011г. по д. № 184/2011г. на ВКС, II т.о., определение № 45/12.01.2016г. по гр. д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о., определение № 243/30.12.2009г. по гр. д. № 3597/2008г. на ВКС, III г.о., определение № 15/23.01.2013г. по гр. д. № 7/2012г. на ВКС, III г.о., определение № 253/29.09.2014г. по гр. д. № 7320/2013г. на ВКС, III г.о. и решение № 329/09.12.2016г. по гр. д. № 1642/2016г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 248 ГПК не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, съобразно разясненията, дадени с т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Представеното решение № 127/27.04.2016г. по гр. д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о., е неотносимо, тъй като касае различна хипотеза – отношения между клиент и адвокат, а не обвързаността на съда от постигната помежду им договореност.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Предвид изхода на делото разноски на жалбоподателя не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1983 от 10.06.2016 год. по ч.гр.д.№ 2320/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: